Алената кампания [bg]

Нила седеше край леглото на Яков, заслушана в равномерното му дишане. Гърдите на детето се повдигаха и спускаха бавно, а лицето му бе спокойно. Напомняше ѝ на херувимите, изписани върху тавана на църквата. През отворения прозорец долиташе звукът от потракването на колела върху калдъръма.

Тримата напуснаха апартамента на Бо в работническия квартал, за да се преместят в къщичка в една от малкото луксозни части на Талиен, в северозападната част на Адопещ. Бо бе загатнал, че разполага с няколко подобни убежища, пръснати из града. Нила се беше почудила как може да си позволи подобно разхищение, но после се сети, че става въпрос за член на адранската кралска кабала.

Понякога беше лесно да забрави това. Привилегированите кабалисти бяха всеизвестни като жестоки и властни люде. Не като хора със сдържан хумор, закачливи усмивки и мълчалива щедрост.

Само че утре той заминаваше. Отправяше се на юг, по собствени думи, за да спаси Таниел Двустрелни.

Нила отново щеше да се окаже сама, изцяло отговорна за закрилата на невръстното момче, спящо пред нея. Какво щеше да прави с него? Да замине за Фатраста? За Нови? Да се посвети на непретенциозния живот на самотна перачка и пред всички да представя Яков за свое братче?

Дали самият той щеше да може да се примири с подобно съществуване, когато пораснеше? Все пак беше син на херцог. Преди няма и два месеца пред него се очертаваше съвсем реалната възможност да се възкачи на престола. Нила щеше да е станала негова гледачка и сурогатна майка, може би дори щеше да получи благородническа титла. Щеше да разполага със заможни ухажори, собствена прислуга и същинска власт.

Колко по-различен би бил животът тогава.

Но реалността беше друга.

Сега ѝ предстоеше да реши къде да отидат, след като Бо напуснеше града. Мина ѝ през ума, че среброто, заровено в гробището край града, може да е изчезнало. Възможно бе някой да го е намерил и да си го е присвоил. Дори не ѝ се мислеше какво щеше да стане с нея тогава.

Тя чу как вратата на къщата се отваря и затваря и сърцето ѝ трепна за момент, преди да си спомни, че двамата с Яков все още се намират под закрилата на Бо — поне още за ден — и че лорд Ветас вече не е в състояние да ги нарани.

Бо пристъпи тихо в стаята — знаеше, че Яков ляга да спи в осем вечерта. С жест той подкани Нила да го последва в кухнята.

— Можеш ли да оставиш момчето самичко за няколко часа? — попита Бо, когато тя затвори вратата след себе си. Той говореше с припрян тон, а очите му блестяха. Беше развълнуван за нещо.

Искаше да я заведе някъде. Но къде? Нила почувства как страните ѝ пламват леко.

— Ами, той спи. Може да се изплаши, ако се събуди и завари къщата празна.

— Може ли да чете?

— Малко.

— Чудесно. Напиши му бележка. Трябва ми помощта ти. След няколко часа ще сме се върнали.

— Бих могла да го събудя и да го взема с нас.

— Не искаш да го вземаш там, където отиваме — каза Бо.