Порочен кръг [bg]

— Изключи двигателите! — нареди Хектор на Бърни, надвиквайки рева на моторите, и плесна плещите на пилотите, за да не остане съмнение в заповедта му. Грохотът стихна до нежен шепот и кондорът спря да се дърпа като мустанг.

— Спусни задната рампа! — Гласът на Хектор прозвуча неестествено силно в непривичната тишина. — Червен екип, действайте! Давай! Давай! Давай! — Заповедта беше излишна, но възбудата му бе толкова силна, че за момент той не можеше да мисли логично.

Между търбуха на кондора и терена имаше просвет от най-много метър и двайсет, така че капакът на задната рампа падна почти моментално. Дейв Имбис поведе дванайсетте си бойци по пистата в посока на редута. Момчетата ловко се прехвърлиха през горния ръб на стената и нахлуха в помещението на редута със скоростта и настървеността на гладни маймуни, нападнали бананово дърво. Заповедта на Хектор бе никакви пленници и никакви живи врагове зад тила, но… всичко да стане тихо. Съпротивата, срещу която се изправиха, беше минимална.

Картечарите и помощниците им бяха ослепени и извън строя. Повечето от тях изобщо не помръдваха, разхвърляни като парцалени кукли из вътрешността на укреплението. Няколко се търкаляха по пясъчния под, виеха в агония и държаха в ръце напълно обезобразените си лица. Достатъчен бе по един карате удар с ръба на дланта, за да замлъкнат завинаги. Командирът на картечния взвод бе единственият останал на крака. Той побягна иззад натрупаните алуминиеви сандъци, в заслона на които бе намерил убежище от разразилата се в редута убийствена вихрушка. Стигна до тесния изход в задната стена на редута. Тогава Дейв Имбис вдигна тежкия си нож с дясната си ръка. Изнесе я над рамото си и вложи силата на цялото си тяло в замаха. Двайсетсантиметровото острие се завъртя един и половина пъти във въздуха, преди да порази бягащия между плещите. Мъжът загуби устрема си и се заби в стената от чували. Свлече се бавно, като се опитваше да достигне дръжката на ножа с двете си ръце. Изкашля се, от устата му шурна струя кръв и обля чувала пред лицето му. Ръцете му увиснаха безпомощно, той се свлече на колене и се подпря с чело в пода, сякаш застинал в молитва.

Дейв Имбис пристъпи зад него, стъпи с ботуша си върху тила му, за да го задържи неподвижен, издърпа окървавения си нож от тялото и го избърса в ръкава на ризата на мъртвеца. Едновременно с това каза в гласово активирания микрофон на бъркина: