Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Ксандър не му отговори веднага.
— И ти очакваш от мен да ти благодаря.
— Да водиш напред през най-съдбоносния период на целия процес. Да.
— Разбирам. — Ксандър кимна. — Толкова съдбоносен, че ти дори не счете за необходимо да ми го обясниш предварително? От какво се боеше — че ще намеря осъществяването на теорията ти за лунатично, дори и да не съм сблъскал сам с нея? Или отново става дума за избор?
— Не се боях от нищо. Ако имаше малко по-ясна мисъл в момента, щеше да го видиш сам.
— И кога точно се канеше да ме запознаеш с ръкописа? Ти откри извънредните ми способности преди петнадесет години. Защо ти беше необходимо толкова много време?
— Всъщност това трябваше да стане преди четири години. — Лундсдорф се пресегна към аспарагуса. — Когато за пръв път прояви интерес. Онази статия, която написа за мита за Айзенрайх, беше доста находчива, особено като се имат предвид ограничените ти източници. Но точно тогава Фиона се разболя. Не беше моментът за това. Разбира се, ти щеше да асоциираш всичко, свързано с Айзенрайх, с нея. Беше ми много трудно, мога да те уверя.
Ксандър не проговори веднага.
— Съжалявам, че Фиона се е оказала такава пречка в плановете ти.
Лундсдорф остана мълчалив известно време.
— Разбирам те…
— Не, ти не ме разбираш. — В гласа му нямаше и следа от чувство. — Моля те, повече не споменавай името й.
Никой не пророни дума. След малко Ксандър пръв наруши тишината.
И кога възнамеряваше да ме въведеш в делото си?
— Голяма ирония, няма що. — Лундсдорф потопи пръст в майонезата и намаза кренвирша си. — Без съмнение, госпожица Трент ти е казала за Артър Причард.
— Да.
— За нещастие, аз не прецених правилно любопитството му или по-точно казано амбициите му. Той не беше доволен от ролята, която му бях отредил. Ето къде влезе в действие госпожица Трент. Той си мислеше, че тя може да му достави ръкописа, да му обясни неговата бъдеща позиция. Когато обаче тя не го направи, той ни я издаде, като без съмнение си мислеше — имайки предвид миналото, й — че тя ще се опита да ме елиминира и по този начин да го направи надзирател. Ако тя не беше дошла при теб, двамата нямаше да седнете над ръкописа на връщане от Милано. Фортуната обаче си има други планове. В това отношение синьор Макиавели може да се окаже прав.
— Седмица по-рано? Значи тогава си се канил да ми кажеш, така ли?
— О, можеше и изобщо да не ти казвам… Но точно тогава Пескаторе започна да публикува статиите си и се наложи двамата с теб да разговаряме. Знаех, че ще разговаряш с него във Флоренция. Той самият ми го каза. Изглеждаше подходящият момент. — Лундсдорф си взе поредното парче риба. — Щеше да има време.
— Защо уби Карло?
— Пак тоя Пескаторе. — Лундсдорф изглеждаше искрено изненадан от забележката. — Толкова голям приятел ли ти беше, че пак започваш тази тема?
— Просто си отнел живота на още един човек, това е всичко — отговори Ксандър.
— О, разбирам — кимна Лундсдорф. — А животът, който ти отне, беше ли оправдан? Мъжът във влака от Франкфурт?
— Щом не виждаш разликата… Аз защитавах себе си.
— А аз защитавах нещо по-голямо от живота си. Колко лесно се вживя в ролята си на моралист. Не мисля, че ти подхожда.
— Може би защото не съвпада с обичайната ти компания.
Усмивката изчезна. Лундсдорф се върна на аспарагуса.
— Същото се отнася и за Ганц и Клара, така ли?
— В онзи момент това беше просто предпазна мярка, но да. Трябваше да разбера какво си узнал. Госпожа Хубер беше… най-очевидният избор. Знаех, че ще го изпратиш на нея. Смъртта й обаче се оказа… грешка. Можеш да намериш някакво утешение във факта, че жената, отговорна за деянието, вече не е способна на такива неща.
— Не мога.
— Жалко.
Ксандър отново направи пауза, преди да проговори.
— Значи да повторим още веднъж, всичко трябваше да се подреди така, че аз да оценя ръкописа. Толкова за моя гений, щом като си считал, че трябва да ме държиш за ръката, докато го чета.
— Ни най-малко. Познавам те от петнадесет години, Ксандър. Виждах как се развива ума ти, помагах ти да го насочваш в нужната посока. Можеш да бъдеш сигурен, че знам точно какво те тласка напред.