Синя луна
- Автор: Гамильтон Лорел К.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Альтернативная история
Электронная книга - «Синя луна». Краткое содержание книги:
Ричард, бившият приятел на Анита е арестуван по обвинение в изнасилване в Майъртън, щата Тенеси. На карта са заложени не само неговата чест и професионална кариера, но и ревниво пазена тайна — след няколко дни ще настъпи пълнолуние и той ще се преобрази във върколак. Анита заминава при него с антураж от вампири, върколаци и леопардлаци, които да я охраняват с цената на живота си, по заповед на Жан-Клод, вампир-господар и настоящ любовник на Екзекуторката.
Скоро Анита открива, че освобождаването на бившия й приятел ще бъде далеч по-трудно, отколкото е допускала. Някой прави черни магии… Някой, който е продал душата си на Дявола…
— Ако продължаваш в същия дух, часът ти ще удари по-скоро, отколкото предполагаш — измърморих аз.
— Какво каза? — попита Патрик.
— Нищо.
Джейсън реагира с кратък звук, който можеше да мине за смях. Само да знаеше колко съм сериозна. Страдах достатъчно заради това, което бях направила. Само това ми липсваше, хленчещ щурец Джимини63, който постоянно да ми напомня, че съм в пъкъла. Чудовището не ми дишаше във врата, то беше в главата ми. Вътре в мен, дебело и охранено. Бях сигурна, че е в главата ми, защото не изпитвах вина. Чувствах се зле, защото се предполагаше, че трябва да се чувствам зле, а не беше така. Бях смятала, че има граница, която никога няма да премина, тази граница бяха мъченията. Очевидно съм грешала.
Гърлото ми се сви, но проклета да съм, ако заплачех. Стореното — сторено. Трябваше да го забравя… поне да го изхвърля от мислите си, докато приключа със задачата. А тя беше да спася Даниел и Шарлот. Ако допуснех провал, всичко щеше да е напразно. Щях да съм добавила още един кошмар в колекцията си за едното нищо. И това не беше всичко. Ако те загинеха, нямаше да мога да погледна Ричард в очите. Преди му бях ядосана, но вече не му се сърдех. Бих дала какво ли не да съм в прегръдките му в момента. Разбира се, той вероятно щеше да е на същото мнение като Патрик. Но щеше да е много мъдро от негова страна точно сега да се въздържи от конско.
И не ставаше въпрос само за Ричард. Познавах целия род Зееман. Всички в него бяха толкова близо до съвършенството, че чак ми причиняваха зъбобол. Семейството му можеше никога да не се съвземе от подобна загуба. Моето не беше. Надявах се Даниел и Шарлот да се възстановят от мъченията. Надявах се да бъдат достатъчно силни и да не позволят на случилото се да ги съсипе. Надявах се, че съм права. Не. Молех се да съм права.
Томпсън ни беше казал в коя стая ги държат. Намираше се в задната част на къщата, откъм гората, възможно най-далеч от пътя. Съвсем логично. Може би Томпсън имаше и друга полезна за нас информация. Може би трябваше да наблегна не толкова на мъченията, колкото на заплахите. Може би така щяхме да научим повече подробности, и то по-бързо. Може би, а може би не. Нямах опит в разпитите с мъчения, навярно ми липсваше правилната техника. С малко повече практика сигурно щях да се обиграя, само че не възнамерявах да се упражнявам. Този инцидент щеше да ме измъчва завинаги, но повтореше ли се — край с мен. Щеше да се наложи да ме усмирят и затворят някъде. Непрекъснато се припомнях усещането от забиващия се в пода сатър. Не можех да забравя как си мислех, че изобщо не усещам съприкосновението му с костта. Единственото, което усещах, беше забиването му в пода. Пръстите отскачаха с пръски кръв, но кой знае защо, кръвта беше по-малко от очакваното.
— Анита, Анита, отбивката.
Примигнах и натиснах рязко спирачки, та всички изхвърчаха напред. Само аз бях с колан. Обикновено не пропускам да накарам всички пътници да си сложат предпазните колани. Този път бяха забравила.
Джейсън се отлепи от таблото и се върна на седалката, попита ме:
— Добре ли си?
Подкарах бавно микробуса назад.
— Добре съм.
— Лъжеш — заяви той.
Продължих да карам назад, докато не видях бялата табела, на която пишеше: „Къща Долината Грийн“.
Човек не очаква да попадне на къща с име в края на черен път, но ето че има и такива. Това, че пътят не е павиран, не означава хората, които живеят край него, да нямат стил или претенции. Понякога е ужасно трудно да се определи разликата между двете.
Разклонението на пътя беше настлано с чакъл. Той хвърчеше изпод гумите и се удряше в шасито на микробуса, въпреки че се движехме с не повече от трийсет километра в час. Намалих още малко скоростта. Роксан познаваше къщата. Тя беше отраснала със сина на Грийн. Двамата били най-близки приятели, докато не ги блъснали хормоните и той не започнал да я задиря. Така или иначе, тя познаваше къщата. По пътя имало поляна, на която да паркираме микробуса. Поляната се появи точно според указанията. Навлязох в бурените. Те шумоляха по метала и се удряха в гумите. Спрях между дърветата, където черният микробус беше почти невидим. Но и беше приклещен. Нямаше да можем да го изкараме бързо на пътя. Разбира се, не планирах да бягаме с него. Първостепенната ми задача беше да изведа Даниел и Шарлот възможно най-невредими. Нищо друго не исках. Това улесняваше нещата. Извеждаме пленниците и убиваме всички останали. Проста работа.
Отчасти се надявах Ричард да пристигне навреме за нападението. От друга страна, предпочитах да го няма. Първо, не бях сигурна как ще приеме новините за семейството си. Второ, не бях сигурна дали ще одобри плана ми. А не исках да спорим. Бях платила висока цена, за да съм тук. Щяхме да действаме по моя начин.
63
Герой от приказния роман „Пинокио“ на италианския писател Карло Колоди. Говорещият щурец дава мъдри напътствия на Пинокио и играе ролята на негова съвест. — Б.пр.