Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Росауро обърна гръб на екрана и покри с ръка устата си.
Накрая старото шимпанзе седна на покрива на вагона и обви коленете си с ръце. Започна да се клати напред-назад. Знаеше какво ще стане.
Монк стисна момчето в прегръдките си, а по бузата му се търкулна сълза.
Момчето се клатеше в ръцете му в пълен синхрон с Марта.
Пьотър остана с Марта, докато водата се покачваше. Сърцето й се давеше в страх. Открай време знаеше, че черната вода ще я убие. Сега той я прегръщаше крепко, така, както тя го беше подкрепяла безброй пъти преди. Обви около нея топлите си ръце и я притисна силно. Двамата се залюляха за последно, две сърца в един пламък.
Марта знаеше тайната му, както той — нейната.
Издаде тих звук и опря буза в неговата.
„Пьотър…“
„Обичам те, Марта…“
И докато водата прииждаше да погълне приятелката му, Пьотър се взря в тъмното море, което го изпълваше, огряно от седемдесет и седем ярки светлинки, вихрещи се около по-силния пламък на собственото му сърце. Един от учителите им беше обяснил как планетите обикаляли около своето слънце, хванати в капан от гравитацията му.
Сега вече Пьотър разбираше какво е имал предвид.
Знаел бе, че погълне ли ги веднъж, повече не ще може да ги пусне. Това сега не беше кошмар, в който да открадне само зрънца от таланта им. Беше преминал границата, от която нямаше връщане. И ето че откраднатите светлинки започваха да избледняват. Той изсмукваше огъня им, изяждаше приятелите си, сестра си.
Имаше само един начин да ги освободи.
И това беше другата причина да остане с Марта.
Имаше нужда от нея.
„Пьотър… не…“
„Трябва да го направиш…“
Усети как ръцете й посягат внимателно към ярката светлина в неговото тъмно море. Дългите й топли пръсти обвиха сърцето му.
„Пьотър…“
Но Марта разбираше. Имаше само един начин другите да оцелеят. Бяха хванати в капана на орбитите си и щяха да изгорят в неговия пламък. Единственият начин да ги освободи беше да отстрани слънцето, което ги държеше. Тогава звездите щяха да се разлетят свободно и да се върнат там, където им е мястото.
Затова Марта сви шепи. Стисна нежно, после малко по-силно, докато черната вода се надигаше. Съсредоточена върху него, беше забравила за страха си. Люлееха се заедно и той сключи пръсти около нейните да я окуражи, макар болката да беше ужасна.
И после, миг преди светлината му да угасне напълно, Пьотър се пресегна към една от звездите в тъмното море, която грееше малко по-силно от останалите.
„Саша“ — прошепна той и каза на сестра си една тайна.
Момчето се отпусна внезапно в ръцете му. Ръчичката му се плъзна безжизнено по екрана. В същия миг водата отнесе тялото на Марта от покрива на вагона и го запрати в тъмното гърло на тунела.
Монк положи детето на пода.
— Пьотър?
Момчето гледаше невиждащо в тавана с разширени зеници. Монк потърси трескаво пулс и го напипа едва доловим отстрани на шията. Гърдите на детето си вдигаха и спадаха.
От горния етаж се чуха тихи викове и плач. Другите деца. Идваха на себе си — в стая, пълна с трупове.
Грей посочи.
— Росауро, Ковалски, вървете горе и им помогнете! Монк вдигна поглед към зърнестата картина от другия край на тунела. И там децата идваха на себе си, някои вече бяха станали на крака. Константин тъкмо помагаше на Кишка да седне. Явно бяха добре.
— Как е момчето? — попита Грей.
Монк седна на пода и сложи лекото телце в скута си. Пьотър дишаше, сърцето му изпомпваше кръв, но Монк се взираше в празните очи и знаеше, че си е отишъл.
„Пьотър… защо?“
Грей клекна до него и сложи ръка на рамото му.
— Може да е от шока. Може би след време…
Монк оцени надеждата, която му се предлагаше, но знаеше, че е напразна. Беше усетил как детето си отива, докато го притискаше към гърдите си. Погледът му се върна на екрана с множеството разбуждащи се хлапета. И Монк разбра, че Пьотър е жертвал живота си, за да живеят те, братята и сестрите му.
Грей седна до него, за да не е сам в бдението си.
Този непознат изглеждаше добър човек и в краткото скръбно затишие близостта му даде на Монк чувство на уют и доверие. Определено не беше спомен. Беше просто усещане, че в присъствието на този човек може да свали гарда си без страх.