Последният оракул
- Автор: Чайковски Джим
- Серия: sigma force #5
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-585-975-5
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният оракул». Краткое содержание книги:
Международен мозъчен тръст от учени, известни като Язоновците, е открил начин да манипулира и подсилва изкуствено способностите на аутистични деца, които проявяват специални таланти — в математиката, статистическите науки, изобразителното изкуство. Само че не са предвидили един неочакван страничен ефект от експеримента. Преди той да бъде проучен докрай, група ренегати сред Язоновците започва свои тайни експерименти с най-талантливите от децата. Целта им — да създадат глобален пророк на новото хилядолетие, когото да контролират и с чиято помощ да поведат човечеството към нова ера на световен мир… мир по собствените им мерки.
За да спре Язоновците, командир Грей Пиърс от Сигма форс се наема да разбули загадката на едни от най-прочутите прорицания в човешката история — тези на Делфийския оракул. Но може ли миналото да спаси бъдещето?
Тя разбра, че Пьотър е там и издаде тих звук към празния въздух. В тъмния тунел двамата се сляха, споделяйки чувствата си на ниво, непознато за никой друг.
Това беше една от тайните им.
Пьотър бе разбрал истината още първия път, когато се хванаха за ръце. Знаеше защо децата обичаха Марта толкова много, търсеха я за утеха, за да поплачат в ръцете й или просто да се сгушат в прегръдките й.
Тя притежаваше талант, за който големите не подозираха. Имаше силна емпатична дарба, също като Пьотър. Двамата бяха сродни души. Той пазеше нейната тайна, тя пазеше неговата.
Но това не беше единствената им тайна.
Имаше още една, по-тъмна, обвита в ужас, разкриваща се по начин, който никой от тях не разбираше, но в който никой от тях не се съмняваше. От мига, в който се срещнаха, двамата знаеха, че ще умрат заедно.
Грей гледаше как влакът набира скорост към сърцето на операция „Сатурн“. Монк му беше обяснил накратко за какво става дума.
— Да, но кой кара влака? — попита сега той. — Можем ли да се свържем с него?
Монк все така държеше момчето, което не отделяше пръстчетата си от екрана.
— Мисля, че Пьотър вече е там. А той знае как да управлява влака.
— Добре де, но кой е във влака?
— Един приятел.
Влакът се появи в края на екрана, който предаваше картина от сърцето на операция „Сатурн“, и наби спирачки. Тъмен силует изскочи от първия вагон и пое през пещерата.
— Т’ва маймуна ли е бе? — възкликна Ковалски и отстъпи назад.
— Човекоподобно — поправи го с въздишка Росауро, сякаш й беше писнало да го поправя непрекъснато. — Шимпанзе.
— Това е Марта — каза Монк.
Грей чу болката в гласа му. Радиацията в пещерата сигурно беше убийствена. Дребната фигура се движеше бавно, подхлъзваше се, помагаше си несръчно с предните крака — радиацията вече я убиваше.
— Какво се опитва да направи? — попита Грей.
— Опитва се да спаси всички ни — отговори Монк.
Пьотър остана с Марта. Придърпа нейния пламък близо до своя, не толкова, че да го погълне, но достатъчно, за да подхранва силите й, да я насочва, да знае Марта, че не е сама. Тази близост му позволяваше и да надзърта през очите й, да чете чрез нейните по-остри сетива.
Видя ревящия воден стълб. Усещаше как радиацията пие силите на Марта. Въздухът миришеше на гниеща риба — плашеше до смърт и двама им. Той и потокът от тъмна вода, който познаваха от споделените си кошмари.
По-смъртоносен от всяка река.
Но заедно, двамата се изправиха пред него.
Марта заобиколи зейналата дупка, която поглъщаше жадно водата. Трябваше да сложат край на това.
Имаше само един начин.
Пьотър знаеше и го каза на Марта. Константин му бе обяснил подробно как работи всичко тук — казал му беше за взривните заряди, за радиопредавателите, за гигантския торпеден затвор с форма на ирис.
Казал му беше и за ръчката.
Марта нямаше нужда от помощ. Погледът й се спря на стоманения прът зад една от машините. Ръчката можеше да затвори торпедния шлюз и да спре притока на отровата към земните недра. Пьотър усети тихите звуци на страх, които напираха в гърлото й. Усети ги под собствените си ребра.
„Можеш да го направиш, Марта…“
Тя се бореше, кожата й гореше, козината й падаше като борови иглички, кокалчетата на ръцете й се покриваха с мехури при допира с пръските вода по скалния под.
Пьотър вдъхна сила в пламъка на сърцето й.
Марта посегна към ръчката. Беше дръпната до долу, почти опираше в пода. Трябваше да я вдигнат до вертикална позиция. Марта пъхна рамото си под стоманения прът, подхвана го с двете си ръце й напрегна крака.
Ръчката не помръдна.
Пьотър усещаше напрежението в гърба й, в краката й, в сърцето й; усещаше смъртта, напираща към нея откъм радиоактивния воден стълб.
Пламъкът й потрепна в шепите му.
„Марта…“
Ала ръчката не помръдваше.
Монк гледаше как Марта се бори с ръчката. Беше твърде слаба. Проклетият прът не помръдваше. Дишането на Пьотър се затрудни — момчето споделяше страха и болката на старото шимпанзе.