Укротяването на кралицата

Гардинър прави всичко по силите си. Предлага да върне оспорваните земи и се навърта около портите на конюшнята, опитвайки се да създаде впечатлението, че току-що пристига или току-що си тръгва, все още желан посетител, какъвто беше преди. Изпраща извинения по всеки, който би се съгласил да отнесе съобщение от негово име. Спира всички, които минават през двора, и им казва, че е станала грешка, че той е най-големият приятел и най-верният служител на краля, че нищо не се е променило, и дали човекът би се застъпил за него пред краля?

Разбира се, че няма да го направят. Никой не иска Гардинър да си върне позициите до краля, за да му нашепва подозрения, да го подтиква да открива ерес и измяна навсякъде. Няма семейство, което да не е шпионирал; малцина са онези, които не са усещали върху себе си любопитния му, изпълнен с подозрение поглед. Няма проповед, която да не е преглеждал за ерес, няма придворен, когото да не е заплашвал. Сега, когато е изгубил благоволението на краля, не е нужно никой да се бои от него. И никой няма да поеме риска да спомене името му пред краля, който казва, че този бивш любим съветник е само един сплетник и нарушител на спокойствието, и не желае да чува дори една дума за него.

Изплашеният стар човек вижда предстояща беда. Спомня си Улзи, паднал мъртъв на пътя от Йорк, връщайки се в Лондон за процес, след който щяха да го обезглавят. Спомня си Кромуел, лишен от служебните си знаци, накълцан до смърт на ешафода, осъден от създадените от самия него закони. Спомня си Джон Фишър, отиващ на ешафода в най-хубавата си дреха, сигурен, че го очаква раят; Томас Мор, хванат в клопка от Ричард Рич, спомня си кралиците — четири на брой — и как е съветвал краля в техен ущърб, когато губеха благоволението му, и ги е свалял от власт.