Играта на лъва
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Играта на лъва». Краткое содержание книги:
Според и-мейла ми от ФБР незабавно предупредили военновъздушните сили и МО, че участниците в бомбардировката на Ал Азизия са в огромна и непосредствена опасност и че до известна степен има заплаха за живота на всички други пилоти от либийската операция. ВВС се бяха съгласили да окажат пълно и бързо съдействие, разбира се, но за всяка бюрокрация бързината има относително значение.
Не знаех дали ЦРУ е в течение, но се надявах, че не е. Все още ме глождеше странната мисъл, че управлението вече донякъде има представа за всичко това. Добре, лесно е да станеш параноик по отношение на тези хора и както постоянно си напомням, те обикновено не са толкова интелигентни, колкото ги смятат. Но подобно на всяка секретна служба, ЦРУ само е посяло семената на недоверието и измамата. А после се чудят защо всеки си мисли, че крият нещо. Всъщност обикновено крият факта, че не знаят много. Понякога и аз постъпвам така. Тогава защо се оплаквам?
Всъщност никога не бях смятал, че ФБР — което е в основата на Антитерористичната спецчаст — знае повече от нас в Ню Йорк. Но сто на сто знаеха, че — както се изразяваше Кейт — ЦРУ играе само за себе си. И феберейците го допускаха, защото в края на краищата всички сме от един отбор, всички сме на страната на ангелите и всички взимаме присърце интересите на страната. Единственият проблем беше как се определят тези интереси.
Добре че Кьоних и Наш бяха отвъд океана.
Така или иначе, по време на едно кратко затишие в кошерната активност прегледах разпечатките, които Кейт продължаваше да изтегля от киберпространството. Започнах със статия в „Ню Йорк аимс“ от 11 март 1989 — а, озаглавена „Взрив унищожава бус на капитан свалил ирански пътнически самолет“. Отнасяше се за капитана на „Вансен“ и не ми се стори важно, освен като пример за онова, което подозирахме, че се случва в момента.
Кейт ми подаде съобщение на Асошиейтед Прес от 15 април 1995 а, озаглавено: „Либия иска съд за въздушните удари от 1986 година.“ Прочетох го на глас.
— „В понеделник Либия поиска Съединените щати да предадат пилотите и всички останали, участвали във въздушните удари срещу либийски градове преди десет години. Либийският лидер Муамар Кадафи настоя със случая да се заемат Обединените нации.“ — Погледнах към Кейт. — Предполагам, че не сме пожелали да предадем никого и Кадафи е изгубил търпение.
— Продължавай — отвърна тя.
— „Ние не можем да забравим случилото се — заяви Кадафи на годишнината от въздушните удари, в резултат на които според Либия били ранени над сто и били убити трийсет и седем души, включително неговата осиновена дъщеря. — Тези деца… нима те са животни? Нима американците са човешки същества?“ — попита Кадафи в интервю на Си Ен Ен сред развалините от бомбардирания си дом, останал в това състояние цяло десетилетие след въздушните удари. — Вдигнах глава.
— Мисля, че Асад Халил е живял в онзи военен лагер при Кадафи — каза Кейт. — Не забравяй, че според нашето досие семействата им са били близки.
— Да. — Замислих се за това. — По онова време Халил е бил петнайсетина-шестнайсет годишен. Баща му вече е бил мъртъв, но трябва да е имал приятели и роднини в лагера.
Тя кимна.
— И сега отмъщава за тях и за семейството на Кадафи.
— Струва ми се логично. — Пак си спомних думите на Гейб. — Вече знаем какъв е мотивът му и трябва да ти кажа… виж, не съчувствам на това копеле, но го разбирам.
Кейт кимна.
— Зная. — И прибави:
— Халил е по-опасен, отколкото си мислим, ако това изобщо е възможно. Продължавай.
— „В Либия бяха проведени церемонии в памет на американските въздушни удари над Триполи и Бенгази. Ударите бяха нанесени след експлозията в дискотека «Ла Бел» в Берлин на пети април хиляда деветстотин осемдесет и шеста година, когато загина американски военен. Исканията на Либия повтарят настояването на Съединените щати Кадафи да предаде на американски или британски съд двамата мъже, търсени за взривяването на полет сто и три на «Пан Ам» над Локърби, Шотландия, когато загинаха двеста и седемдесет души.“ — Оставих статията настрани. — Това никога няма да има край.
— Наистина. Безкрайна война. Това просто е поредната битка, предизвикана от предишната битка, и ще доведе до следващата битка.
Потискаща мисъл. Продължих да чета и стигнах до най-новите материали за капитана на „Вансен“. Както казах, нямаше пряка връзка с Халил, но забелязах интересна поредица от заглавия, едно от които, в „Ню Йорк Таймс“, гласеше: „Разследването на взрива отхвърля теорията за терористичен акт“. В първата статия се казваше, че иранското правителство можело да не е замесено и че имало вероятност изобщо да не се отнася за дело на екстремистки групи, а за самотен луд, някакво съвпадение или лична омраза. Глупости. Вашингтон пускаше тия истории, за да успокоява хората и да не ги настройва срещу иранците, иракчаните, либийците или други страни, които не ни харесват и които насъскват собствените си народи при най-малкия инцидент.