Червено и черно

В руските наставления се предписваше изрично в никой случай да не противоречиш устно на особата, на която пишеш. А също да не се отклоняваш под никакъв предлог от постоянното благоговейно възхищение; всички писма изхождаха от тази предпоставка.

Една вечер в Операта, в ложата на госпожа дьо Фервак, Жулиен превъзнасяше до небето балета „Манон Леско“. Единственото основание за похвалите му бе това, че го намираше посредствен.

Маршалката каза, че този балет стои много по-ниско от романа на абат Прево.

„Я гледай! — помисли Жулиен учуден и заинтересуван. — Такава висока добродетелна особа и хвали един роман!“ Госпожа дьо Фервак смяташе за свое задължение два-три пъти седмично да се нахвърли с пълно презрение върху писателите, които със своите пошли съчинения искат да покварят младежта, винаги много склонна, уви, към заблудите на плътта.

— Сред тези безнравствени и опасни съчинения — продължи маршалката — „Манон Леско“ заема, както казват, едно от първите места. Слабостите и заслужените тревоги на греховното сърце са там, разправят, обрисувани с голяма правдивост и дълбочина; но това не е попречило на вашия Бонапарт да каже в Света Елена, че този роман е написан за лакеи.

Тези думи извадиха Жулиен от неговото душевно вцепенение. „Мене са искали да ме погубят пред маршалката; разправили й са и за моето преклонение пред Наполеон. Това я е ядосало тъй, че тя не е могла да устои пред изкушението да ми даде да го почувствувам.“ Това откритие го забавляваше през цялата вечер и го накара да бъде сам забавен. Когато си вземаше сбогом от маршалката в преддверието на Операта, тя му каза:

— Помнете, господине-, че не бива да обичат Бонапарт, ако ме обичат; най-много могат да го приемат като необходимост, пратена от провидението. Пък и този човек е нямал душевна гъвкавост, за да разбира великите творения на изкуството.

„Ако ме обичат! — повтаряше Жулиен. — Това или нищо не значи, или значи всичко. Ето тайните на езика, непознати на нашите клети провинциалисти.“ И той дълго мисли за госпожа дьо Ренал, додето преписваше безкрайното писмо, предназначено за маршалката.

— Как е могло да се случи така — каза му тя на другия ден с равнодушен глас, който му се стори явно престорен, — че вие ми говорите за Лондон и за Ричмънд в писмото, което сте ми писали вчера вечер, след като сте се върнали, струва ми се, от Операта?

Жулиен се обърка съвсем; той беше преписвал ред по ред, без да мисли за това, което пише, и очевидно беше пропуснал да замени думите Лондон и Ричмънд, които се срещаха в оригинала, с Париж и Сен-Клу. Той започна едно, после друго изречение, но не можа да ги довърши; напуши го луд смях. Най-сетне, търсейки думите си, той стигна до това обяснение: