Пленници на Барсовата клисура

Писмото на дядо Асадур оправда някак слуховете, разпространени и от Баруйр, и кръвта в жилите на Арам закипя, сърцето му заби по-бързо, по-силно.

Той излезе от дома си и веднага се запъти към Аршак.

— Аршак, ние нали не търсихме децата над шосето?

— Не. Защо да ги търсим?… Всичко е ясно… — каза мрачно Аршак.

— Че е ясно, ясно е, но не е лошо да погледнем и горе. Не сме намерили нито един труп, значи, има още надежда.

— Ех! — махна ръка Аршак. — Да бяха живи, все отнякъде щяха да се обадят… Не, няма смисъл. Нали намерихме дрехите.

— Дрехите ли? Че как може потокът да съблече дрехите им? — повтори Арам думите на дядо Асадур. — Да идем, казвам ти. Послушай ме.

Аршак отстъпи. Възседнаха те конете и поеха към коритото на реката.

Тук вързаха конете за един храст и пак тръгнаха по следите, оставени от потока, но сега вече не надолу, а нагоре от пътя, към ридовете, зад които в далечината се виждаха ръждивите скали на Барсовата клисура. По пътя виждаха клончета, които водата беше довлякла от Барсовата клисура.

— Отде са се взели тези клончета? Водата не минава през гора. По-рано тук никога не е имало… — размишляваше гласно Арам.

И докато се изкачваха нагоре по течението на потока да търсят в сухото му корито признаци на живот, някаква странна тревога все по-силно и по-силно обземаше Арам.

И ето най-после намери онова, което, изглежда, търсеше. Беше елов клон, изхвърлен от потока на брега. Арам се развълнува.

— Те са били в Барсовата клисура! Нашите деца!… — възкликна той.

— Отде знаеш?

— Клонът е отрязан с нож.

Ала Аршак пак махна безнадеждно с ръка.

— Какво ще ми помогне клонът! — каза тъжно тон. Но Арам, закален в ловджийските походи, не беше от онези, които бързо се отчайват. Увлечен от някаква смътна надежда, зародила се в сърцето му, той упорито продължаваше да търси.

Арам вярваше в щастливия случай, но не така, разбира се, както вярват в него суеверните хора. Той наричаше щастие неочакваното откритие, находка, неочаквано попаднал му дивеч… „Ловът е късмет“, „Провърви ли ти, няма да се върнеш с празни ръце от лов“… И такова щастие често му се усмихваше по горите и полята, често го спасяваше от най-безнадеждно положение. Сега пак на него се надяваше.