Игрите на Немезида [bg]

— С това се занимавам от доста години.

— И си изкарваш прехраната?

— Ами да, ако нямаш нищо против разни шантави извънземни и скапани корпоративни охранители да се опитват да те убият от време на време.

— Досега не съм имал против — засмя се Ерих. — Добре, готово. Вижда му се краят. Имам една засечка откъм водния рециклатор, но всичко друго е тип-топ.

— Ако прекараме в тази тухла достатъчно дълго, че да ни се наложи да рециклираме водата, значи нещо сериозно се е оплескало.

— И аз така си мислех. Искаш ли да пусна реактора? Те имат процедури и списък за проверка.

— Виж, защо не оставиш на мен да…

Ръчният му терминал изписука и се разнесе мъжки глас, който Еймъс не позна.

— Шефе? Мисля, че си имаме компания.

— Какво виждаш? — сопна се Ерих.

— Три камиона.

— Добре, майната му — каза Ерих. — Пускам реактора.

Еймъс изтича в предния край на хангара. Наблюдателите на прозорците стояха напрегнати. Знаеха. Слугите още се размотаваха в своя ъгъл и не се пречкаха.

— На твое място първо бих пуснал проверката — изтъкна той. — Срамота ще е да сме свършили всичко това, само за да осигурим на върмонтци хубаво светлинно шоу.

Тишината бе някак остра. Еймъс не разбираше какъв е проблемът, докато Ерих не заговори пак.

— Не приемам заповеди от теб, Бъртън.

Еймъс завъртя очи. Не биваше да го казва по открит канал. Толкова много години и толкова много катастрофи, а всичко пак се свеждаше до това да не губиш престиж.

— Мислех за предложението си по-скоро като за експертно мнение — би отбой Еймъс, а после добави: — Сър.

— Прието. Докато се занимавам с проверката, какво ще кажеш да помогнеш за отбраната на периметъра? — каза Ерих и Еймъс се ухили. Все едно не отиваше да направи точно това. Ерих продължи. — Уолт, започвай да качваш пътниците в кораба. Клариса може да помага със запалването.

— Идвам — отзова се тя и Еймъс я видя как тича през хангара към стълбата. Стоукс я гледаше с тревога. Еймъс му махна да се приближи.

— Господин Бъртън? — попита мъжът.

— Онова момиче, дето искаше да ходи за стареца си. Може би ще трябва да размисли.

Стоукс пребледня, а през прозорците на хангара бликнаха прожекторни лъчи, по-ярки от слънцето. Някакъв глас заехтя през рупор, лаеше нещо, прекалено размътено от ехото, за да звучи като думи. Нямаше значение. Всички схващаха същността. Докато Еймъс стигне до предната врата, в светлината се бяха появили фигури. Мъже в екипировка за борба с безредиците се приближаваха към хангара. В ръцете си държаха автомати, които изглеждаха малко по-мощни, отколкото изискваше борбата с безредиците. Слугите се бяха наредили на стълбата към въздушния шлюз, но не се движеха бързо. Един от хората на Ерих — може би двайсетгодишен, с червено шалче около шията — подаде на Еймъс пушка и се ухили.

— Да се целим в прожекторите, а?

— Всеки план е по-добър от никакъв — каза Еймъс и разби с приклад прозореца. Стрелбата започна, преди да е успял да обърне пушката и да се прицели. Тътенът бе като буря, без никаква пауза между изстрелите. Някъде крещяха хора, но Ерих и Прасковка бяха в кораба, Холдън, Алекс и Наоми се намираха извън планетата, а Лидия бе мъртва. Така че нямаше за какво да се тревожи. Човекът до него крещеше безсловесен боен вик. Еймъс се прицели, издиша, натисна спусъка. Пушката го ритна и една от ярките светлини угасна. После някой друг уцели още една. Един от пинкуотърците замахна да хвърли нещо и Еймъс го простреля в бедрото. Секунда след като онзи падна, изпуснатата от него граната гръмна и облак сълзотворен газ се надигна през дъжда.