Францисканският заговор

— А очите?

Матеус показа с кимане, че е разбрал въпроса на Конрад.

— Наблюдаваш внимателно, брате. Вярно е, че тази остра фаза на проказата обхваща първо дланите и стъпалата, но преминава и към очите. Обикновено води до ослепяване: първо, защото ирисът се съсухря; второ, защото предизвиква парализа по цялото лице и пациентът не може да затваря клепачите си, за да се предпази от директната слънчева светлина. Точно затова обръщаме прокажените с гръб към слънцето.

Конрад отпусна глава. Приглади бялата си брада над гърдите и кимна.

— Значи всичко е вярно, всяка Леова дума. — Наред с вътрешното спокойствие го обзе и чувство на празнота, много близко до депресията — като загубата, която Розана му бе разказвала, че е изпитала след раждането; или каквато вероятно изпитва художникът в края на изтощителен период на рисуване.

— Брате?

Загрижеността в гласа на Матеус го сепна за миг. Изведнъж почувства необходимост да сподели всичките си изводи и заключения с доктора, да му разкаже всичко, случило се през последните три години, да сподели с него откритията си. Един начетен мирянин, който е по-малко застрашен от разкритията му, отколкото последовател на свети Франциск, би го изслушал с по-голямо търпение и съчувствие, отколкото братята му от ордена.

Думите, които можеха да променят завинаги историята на Францисканския орден, започнаха да се изливат от устата му в сумрачната стая в отдалечената долина, където се намираше болницата. Конрад говори за любовта на Франциск към прокажените, за Монте ла Верна и хвалебствията, които светецът е продиктувал оттам, за слепотата, сполетяла го, докато е бил в планината, за описанието на дона Джакома за това как е изглеждал мъртвият светец — снежнобялата кожа, раната от копие, наподобяваща роза, — как Елиас е скрил тялото на Франциск и как министрите на ордена са променили историята на неговия живот. Накрая разказа на доктора и за писмото на Лео и за собствените си усилия да разгадае неговия смисъл. Този смисъл сега му се виждаше толкова очевиден: бедното чедо Христово, прокаженият, комуто бе служил Лео, е не друг, а беднякът от Асизи, Il Poverello di Christo, Беднякът на Христос.

Матеус слушаше с благоговение, докато монахът разплиташе пред него кълбото на историята си.

— А вашият свети Франциск — попита той накрая, — никога ли не е твърдял, че е получил стигмата, никога ли не е обявил с думите на свети Павел ego stigmata Domini Jesu Christi in corpore meo porto — „Нося раните на нашия Бог Исус Христос в собственото си тяло“?

— Каза само „моята тайна си остава за мене си“. Но пък радостта му, изпитана на Монте ла Верна, е напълно обяснима. В дълбокото си смирение той винаги е търсил начини да се унижи. Би благодарил на серафима повече, задето го е дарил с проказа, отколкото за стигмата, вярвайки, че заслужава първото и е недостоен за второто. След Ла Верна е могъл да каже дословно като разпнатия Бог: „Аз пък съм червей, а не човек.“45 Могъл е да сподели унижението Христово, без да споделя славата на раните Му.