Последната империя

Келсайър поклати глава.

— Не. Последните два метала не са от същата категория като предишните осем. Деветият метал е злато.

— Злато? — попита Вин. — Това ли е? Можех да пробвам с него много отдавна!

Келсайър се засмя.

— Разпалването на злато е… неприятно преживяване.

Вин присви очи, обърна се и погледна през прозореца.

„Ще видим“.

— Смяташ сама да опиташ, нали? — позна той. Вин не отговори.

Келсайър въздъхна, бръкна под наметалото си и извади златен боксинг и пила.

— Трябва и ти да си носиш. Постарай се обаче златото да е от най-чиста проба.

— А ако не е? Какво ще стане?

— Ще разбереш — отвърна той и изпили прашинка злато от монетата. — Помниш ли главоболието от пютриумната умора?

— Да, разбира се.

— При некачествените метали е по-тежко. Много по-тежко. Когато имаш възможност, гледай да си набавиш метали — във всеки град има готови смеси за аломант и. Повечето търговци се стараят стоката им да е първо качество — ядосан Мъглороден с главобол не е клиентът, с когото биха искали да си имат работа. — Приключи с пиленето, събра няколкото прашинки и ги загъна в кърпа. Отдели една и я глътна.

— Вкусно — рече с усмивка и й подаде кърпата. — Хайде, опитай. Само не забравяй, че те чака странно преживяване.

Вин кимна, изведнъж разтревожена. „Никога няма да разбера, ако не опитам“ — напомни си, лапна една прашинка и я глътна с вода от манерката.

Веднага усети наличието на нов метален запас — непознат, различен от досегашните. Погледна Келсайър, въздъхна и разпали златото.

Намираше се едновременно на две места. Виждаше се и пак се виждаше. Едната от двете беше странна жена, различна от момичето, което познаваше. Това момиче беше внимателно и предпазливо — момиче, което никога не би разпалило непознат метал само защото така му казва някакъв човек. А жената бе глупава — забравила всички онези неща, които й бяха помогнали да оцелее толкова дълго. Пиеше от чаши, налети за други. Фамилиарничеше с непознати. Не внимаваше с хората около себе си. Беше изгубила много от предишната си предпазливост.

Другата Вин бе олицетворение на неща, които тази Вин тайно ненавиждаше. Беше по-скоро като дете. Слаба, почти мършава, тя бе самотна, изпълнена с омраза и недоверие. Не обичаше никого и никой не я обичаше. Непрестанно си повтаряше, че това не я интересува. Имаше ли въобще за какво да се живее? Все трябваше да има някакъв начин на живот не толкова жалък като този. Все трябваше да има.

Вин беше и двете. Стоеше на две места, командваше две тела, едновременно беше момиче и жена. Посегна с неуверени, колебливи ръце — по една на всяка от двете — и се докосна по лицето.

Възкликна уплашено и всичко изчезна. Усети внезапен прилив на чувства, усещане за собствената си безполезност, объркване. Нямаше столове и тя седна на пода, опря гръб на стената и обгърна коленете си с ръце.

Келсайър сложи ръка на рамото й.

— Всичко е наред.

— Какво беше това? — прошепна тя.

— Златото и атиумът се допълват като останалите двойки метали — обясни той. — Атиумът ти позволява да надзърнеш за кратко в бъдещето. Златото действа по сходен начин, но отваря за теб миналото. Или, по-точно, ти дава възможност да видиш друга своя версия, ако нещата в миналото са протекли различно.