Последният убиец
- Автор: Истерман Дэниел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последният убиец». Краткое содержание книги:
Преди Андухгерд да изникне пред погледа им, се отклониха от трасето и навлязоха в пустинята. Когато според сметките на Рандал стигнаха на около две мили от изоставените стопанства, спряха и слязоха от колите. Двамата с Растгу навлякоха дрипавите дрехи, които бяха купили преди няколко дни. Американецът не се беше бръснал почти седмица и тази сутрин бе начернил лицето си с грим, взет на заем от жената на Собат. Облечени в парцали, с мръсни лица и коси, той и израелецът можеха да минат за двама бедни селяни, макар че една проверка по-отблизо веднага би разкрила истината.
Тръгнаха пеша, оставяйки останалите десет мъже да проверят и приготвят оборудването си. Не след дълго пред погледа им се появиха скупчените една в друга ниски постройки.
Бръснещ вятър духаше от изток през солените равнини, завихряйки облаци сиво–бял прах. Бяха на около четиристотин метра от първата постройка, когато някаква фигура пристъпи навън от вратата. Висок мъж, облечен в черен шинел и въоръжен с пушка.
— Хей! Вие двамата! Къде отивате? Колко пъти ще ви повтаряме да не се мяркате насам. Нали знаете, че е забранено. А сега кръгом и бегом дотам, откъдето сте дошли. Тук няма нищо за вас — изкрещя той.
Двамата унило тръгнаха обратно. След няколко секунди мъжът изведнъж се развика пак:
— Чакайте. Елате тук. Искам да поговоря с вас.
Двамата се спогледаха и тръгнаха обратно към пазача.
Рандал освободи предпазителя на автоматичния пистолет в джоба си. Когато стигнаха до него, пазачът грубо попита:
— Виждал ли е някой от вас наоколо чужденци? Хора с един малък самолет? Или пък с джип? Вчера или завчера?
Те пристъпваха от крак на крак с наведени глави — типични ирански селяни. Рандал чешеше брадата си и се правеше на съвсем тъп.
— Не, дженаб, не сме — каза Растгу. — Не сме виждали никой. Нито самолети. Нито джипове. Пусни ни, ние сме прости хора.
— Сигурни ли сте? Вчера и завчера имаше самолет. Не са ли идвали хора във вашето село да разпитват?
— Не са, не са. Никой не е идвал. Сега е зима. Защо да идват? Пусни ни да си вървим.
Мъжът махна с ръка.
— Хайде, махайте се. Селяни тъпи. Все едно че сте си плюли в устата — ни чул, ни видял. Но кажете на хората във вашето село, че ако разберем, че сте помагали на някого да си пъха носа в нашите работи, лошо ви се пише. Много лошо. Ясно ли е?
— Да, дженаб, ясно. Бог забранява да правим такива неща.
Те се обърнаха и бавно се отдалечиха.
— Очевидно сградите са запазени като караулно помещение — каза Рандал, когато стигнаха при другите. — Но нямаше начин да разберем дали там има и други пазачи и колко са. Мисля, че можем да приемем, че базата е в този район, но не виждам как бихме могли да се доближим от която и да е посока, без да бъдем забелязани още преди да стигнем на разстояние за стрелба. А загубим ли елемента на изненада, значи сме загубили всичко. Има ли някой някаква идея?
Настъпи мълчание. После се обади Растгу:
— Мисля, че знам един начин. Предната нощ, когато открихме „ганатите“, Собат ми разказа как ги поддържат фермерите. Слизат в шахтите, за да извършват поправки на собствените си секции. Почистват наносите, укрепват стените и така нататък. Но най-важната функция на шахтата е да осигури достъп до канала. Би трябвало да може да се пропълзи без особени трудности. Ако са инсталирали тръби, може би ще е малко тясно, но все пак възможно. За да избегнем риска, би трябвало да тръгнем по-отдалеч, извън полезрението им.
Полковник Ахарони се съгласи. Не изглеждаше правдоподобно базата да се простира на голямо разстояние. По всяка вероятност, само част от шахтите на „ганата“ бяха в употреба, останалите сигурно бяха запушени.
Качиха се в двата джипа и описаха широка дълга до едно място на около две мили на запад, близо до една редица шахти. Минаха още половин миля, докато почнаха смътно да различават зданията в далечината. Избраха напосоки една шахта и спуснаха един от командосите на разузнаване. След пет минути главата му изникна над ръба на шахтата.
— Всичко е така, както очаквахме. Шахтата и каналът са непокътнати, тръбата за вода е доста тясна. Изглежда, потокът е бил съвсем малък. Има достатъчно място да се пълзи. Малко ще е трудно с екипировката, но не и невъзможно — освен ако някой не страда от клаустрофобия.
Доброволците се засмяха.
— Добре, тогава да тръгваме — каза полковник Ахарони.
— Сложете всичко в раниците и ги привържете към глезените си. Аз ще бъда най-отпред и ще ви дам знак, щом стигнем до обекта. Ще решавам как да постъпваме според обстановката — просто чакайте инструкциите ми и бъдете готови да излезете веднага от канала, ако се налага.