Сразени ангели
- Автор: Морган Ричард
- Серия: Takeshi Kovacs #2
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-575-4
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Боевая фантастика
Электронная книга - «Сразени ангели». Краткое содержание книги:
— Така е.
Енергията, с която го каза, ми подсказваше, че е на път да се оправи. Имаше един момент, в който си мислех, че оставането й тук е заради някакво спотаено желание да изкупи вината, да се накаже заради онова, което бе извършила. Но приливът на ентусиазъм подсказваше друго.
Вече бе на прав път.
Струваше ми се като край на дълго пътуване. Пътуване, което бяхме започнали заедно, ръка за ръка, с помощта на емисарската психотехника, в откраднатата совалка, на другия край на планетата.
Изглеждаше ми като паднала коричка на рана.
— И още нещо — рекох, докато заобикаляхме една къща в долния край на улицата и се приближавахме към малкото летище на Изкоп 27. Вече се виждаше тъмната маса на скрития под маскировъчна мрежа щурмови кораб на Клина. Спряхме, загледани натам.
— Да?
— Какво да направя с твоя дял от парите?
Тя се засмя, този път съвсем чистосърдечно.
— Прати ми ги по хипервръзка. Единайсет години, нали? Тъкмо ще имам с какво да се позабавлявам.
— Разбрано.
Изпод маскировъчната мрежа се подаде Амели Вонсава и засенчи очите си с длан, загледана към нас. Вдигнах ръка и й помахах, сетне заслизах към нея и дългия полет, който ни очакваше.
Епилог
„Анджин Чандра“ напуска равнината на еклиптиката и навлиза в открития космос. Вече се движи по-бързо, отколкото е в състояние да си представи човешкият мозък, но дори тази скорост е твърде бавна за междузвездните мащаби. При пълно ускорение той ще съумее да постигне едва минимална част от скоростта на светлината, което е далеч по-бавно, отколкото колонизаторските шлепове, които достигнаха Санкция IV преди около столетие. „Анджин Чандра“ не е предназначен за полети в открития космос, но ще се справи с тази задача, донякъде благодарение и на системите „Нуханович“, с които е оборудван. Рано или късно той ще стигне там, накъдето се е отправил.
Когато си във виртуалността, губиш връзка с физическия свят и неговите ограничения. Хората на Руспиноджи са се справили отлично. Имаме си скалист, прояден от слънцето и ветровете бряг, който се спуска постепенно към морето, като разтопен восък от свещ. Изграден от бели варовикови тераси, толкова ослепителноярки, че понякога ти е трудно да ги гледаш. Морето под тях е лазурносиньо. От най-ниската тераса се скача право в прохладните му води, гъмжащи от пъстроцветни рибки и украсени с коралови плантации.
Къщата, която се издига на един от хълмовете, е просторна и стара и напомня на замък, на който някой е отрязал покрива. Вътре има достатъчно място да останем насаме, стига да ни споходи подобно желание. Къщата ни залива с музика почти през цялото време — испанска китара от Адорацион и попмузика от Латимерград. Има лавици с книги на повечето стени.
През деня температурата се покачва дотолкова, че да те подтикне да се гмурнеш във водата малко след закуска. Вечер времето е прохладно и предразполага към съзерцаване на звездите с чаша вино от плоския покрив. Това не е нощното небе, което се вижда от мостика на „Анджин Чандра“ — един от техниците призна, че са взели картината от някакви стари записи от Земята. Никой няма нищо против.
С други думи, не е никак зле за задгробен живот. Може да не е по вкуса на някой като Хенд, привикнал да поставя все по-високи изисквания пред живота, но на нас ни върши работа. Със сигурност обаче тук е далеч по-приятно, отколкото из пустите коридори на „Чандра“. Ако съм призрак, каквито бяха марсианците в своя гигантски кораб, нямам никакви оплаквания от обстановката.
Въпреки това понякога, особено вечер, когато поглеждам към просторната маса във всекидневната, която сякаш приканва към весели разговори, изпитвам съжаление, че някои от другите не успяха да стигнат дотук. Най-много ми липсва Крюкшенк. Дьопре, Сън и Вонсава също са чудесна компания, но никой от тях не притежава тази непринудена жизнерадостност на момичето от Лимоновите планини. И разбира се, никой от тях не изпитва желание да правим любов.
Сучиади също е в списъка на неуспелите. „Колодата“ му бе единствената оцеляла след клането, което устроих на Дангрекския бряг. Опитахме се да установим контакт с него, преди да напуснем Изкоп 27, но той ни посрещна с писъци на безумец. Стояхме около него в прохладния и лъщящ като мрамор формат на симулацията, но той дори не ни позна. Отдръпваше се изплашено всеки път, когато някой от нас посягаше да го докосне, и ломотеше нечленоразделно в промеждутъците между периодите на оглушителни писъци. В края на краищата го изключихме, а после изтрихме и формата, сякаш се бояхме, че лудостта му може да е заразна.