Сразени ангели

— Ами да, автоматичните системи са разполагали с хиляди години да се усъвършенстват. Нищо чудно, че са го превърнали в цяло изкуство. Чу ли какво каза Хенд, точно преди положението да се спече?

— Не.

— Той каза: „Ето какво е убило другите.“ Говореше не само за онези в коридорите, но и за Уенг, Аирбоу и останалите от групата. Затова са останали отвън, докато им свърши въздухът. И с тях се е случило същото.

Тя спря насред улицата и ме погледна.

— Виж, ако е така…

— Да — прекъснах я аз. — И аз си го помислих.

— Защото ние изчислихме орбитата на онази комета. Веднъж на дванайсет хиляди години. Няма как да е била там заедно с Аирбоу и хората й.

— Което означава друга подобна среща, с друг кораб. Година, до осемнайсет месеца по-рано, кой знае на каква орбита.

— Статистически… — въздъхна тя.

— Аха. Значи и ти си се сетила. Какви са статистическите шансове на две експедиции, разделени във времето само с осемнадесет месеца, да се натъкнат на комета от открития космос?

— Почти нулеви.

— Иначе казано, почти невъзможно.

— Освен…

Кимнах отново и се усмихнах заради начина, по който мислехме в еднаква плоскост.

— Точно така. Освен ако там горе летят толкова много машинарии, че подобна среща е обичайно явление. Освен, с други думи, ако не сме свидетели на останките на цяла една флотилия, разпръсната на постоянна орбита, вкопчена в конфликт с всеобхватни мащаби.

— Трябваше да сме ги засекли досега — подхвърли неуверено тя.

— Съмнително е. Има доста пространство там горе и дори петдесеткилометров кораб е прашинка според звездните мащаби. Пък и да не би някой да ги е търсил специално? Откакто сме тук, само се ровим в прахоляка на тази планета и трупаме археологически боклуци. Търсим възвръщане на инвестициите. Това е играта, която играем в Приземяване. Забравили сме, че на света има и други важни неща.

Тя се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях.

— Ти не си Вичински, нали, Ковач? Защото понякога говориш като него.

Присъединих се към смеха й.

— Не. Аз също не съм Вичински.

Телефонът, който ми бе дал Руспиноджи, изписука в джоба ми. Извадих го и го включих.

— Да?

— Вонсава е. Тези момчета привършват. Можем да изчезнем оттук още тази нощ, ако настояваш.

— Настоявам. — Погледнах към Вардани и въздъхнах. — Идвам при теб след десетина минути.

Прибрах телефона и закрачих надолу по улицата. Вардани ме последва.

— Ей! — извика тя.

— Да?

— Онези приказки, дето само се ровим в прахоляка и търсим възвръщаемост на инвестициите. Откъде ти хрумнаха? Така говореше Вичински.

— Нямам представа. Може да е заради миналото ми на Харланов свят. Единственото място в целия Протекторат, където вдигнеш ли глава към небето, не може да не помислиш за марсианците. О, ние също имаме своите разкопки и останки. Но кой би могъл да забрави орбиталните им станции, които кръжат там горе, денем и нощем, като ангели с мечове. Знаеш ли, въобще не се учудвам от това, което открихме тук. Беше му дошло времето.