Проходът

Влязоха в атриума, където светлината беше толкова ярка, че запримигваха. Помещението беше като гора. Почти навсякъде се виеха грамадни зелени лози, в центъра имаше щанд за палми, които се издигаха почти до открития таван. От подпорите се виеха надолу още лози, като намотки от живо въже. Прикриха се зад барикада от преобърнати маси в основата на дърветата. Кейлъб не се виждаше никакъв.

Питър погледна към брат си, приклекнал до него.

— Добре ли си?

Тео несигурно кимна. Всичките бяха задъхани.

— Съжалявам. За случилото се там. Просто… — поклати глава. — Не знам. — Избърса потта от очите си. — Ще поема лявата страна. Остани с Лиш.

Втурна се.

Коленичила до него, Лиш проверяваше заредено ли е оръжието и щракна затвора. До атриума стигаха четири коридора. Нападението, ако имаше такова, щеше да дойде от запад.

— Мислиш ли, че слънцето ще ги спре? — попита Питър.

— Не знам, Питър. Изглеждаха ми вбесени. Някои може и да ги спре, но не всички. — Уви ремъка на пушката здраво около ръката си. — Искам да ми обещаеш нещо — каза тя. — Не искам да се превърна в една от тях. Стигне ли се до там, искам да се погрижиш.

— Рояци, Лиш. Няма да се стигне. Дори не го изричай.

— Казвам, ако се стигне — гласът ѝ беше настойчив. — Не се колебай.

Нямаше повече време за думи. Тежки стъпки се втурнаха към тях. Кейлъб се носеше приведен към атриума, притиснал към гърдите си някакъв предмет. Когато се шмугна зад масите, Питър видя какво държи. Черна кутия за обувки.

— Не мога да повярвам — изуми се Алиша. — Ходил си да си изровиш нещо?

Кейлъб вдигна капака и го метна настрани. Показаха се чифт светложълти маратонки, все още увити в хартия. Събу ботушите на Зандър и обу маратонките.

— Мамка му — каза, оклюмано намръщен, — страшно големи са. Дори около моя номер не са.

И тогава се спусна първият вирал, най-напред отгоре мярнаха някакво движение и после зад тях, виралът се спусна през покрива на атриума. Питър се претърколи навреме, за да види как Тео беше вдигнат и запратен към покрива, пушката му се люлееше на провисналия в ръката му ремък, ръцете и краката му шаваха във въздуха. Втори вирал, увиснал с главата надолу от една от гредите на покрива, сграбчи брата на Питър за глезена, сякаш беше лек като перушина. Тео вече висеше надолу с главата. Питър видя лицето на брат си и изписаното на него пълно удивление. Изобщо не издаде звук. Пушката му падна и се завъртя на пода. Виралът подхвърли брата на Питър през отворения покрив и вече го нямаше.

Питър скочи на крака с пръст на спусъка. Чу гласа, своя глас, който викаше името на брат си, и стрелбата на Алиша. На покрива виралите вече бяха трима. Скачаха от греда на греда. С крайчеца на окото си Питър видя как Алиша прехвърли Кейлъб над и през плота на ресторанта към отсрещната страна на атриума. Най-после Питър стреля, отново стреля. Но виралите бяха прекалено бързи, винаги мястото, към което се целеше, се оказваше празно. Струваше му се, че играят на някаква игра, опитваха се да ги накарат да изгърмят мунициите си. Откога го правеха?, помисли си той и се зачуди кога ли е чул тези думи преди това.