Диалози на мъртвите

— Може би е гледал Джордж и си е казвал: „Ето един човек, изкарал дългогодишна честна служба чак до пенсия. Искам ли да бъда онзи, който да го съсипе?“ Може би си е помислил, че в бъдеще някой друг може да си затвори очите пред някое негово деяние.

— И кое точно от тези неща те подтикна да вземеш решение да си траеш и ти? — попита Паскоу.

— Мен ли? Аз нямаше нужда да вземам решение — отвърна Далзийл. — Хайде да отидем да поздравим Джордж. Вече се оглежда.

Докато си проправяха път нататък, Паскоу попита:

— Каза ли на Хат вече?

— Какво да му кажа?

— Че вече не е на куката.

Далзийл избухна в смях.

— Не бъди толкова глупав. Защо трябва да му казвам?

— Защото… ами защото момчето си го заслужава. И има всички признаци да стане добро ченге.

— Тук две мнения по въпроса няма — отвърна Далзийл. — Умен е, старателен и доказа, че е верен. Може да стигне далеч с подкрепата, която му давам.

— По кой начин?

— Ами, всеки път когато му дойде на ума да се остави службата да го носи, ще го поглеждам с онзи смразяващ поглед, който му подсказва, че още се съмнявам в него и той ще продължи да бачка и в извънработно време без заплащане, просто за да ми докаже, че греша, не съм ли прав? И единственото нещо, за което никога няма да се притеснявам е, че той ще се остави долната му глава да командва горната.

„О, Анди, Анди — помисли си Паскоу — мислиш се за много умен, но може дори и да си прав. Но ти си забравил, ако изобщо си я познавал, абсолютната сила на любовта на млади години. Виждал съм го как гледа Рай Помона и не съм сигурен дали дори гнева на Великия Бог Далзийл е достатъчен, за да му държи устата затворена, ако тя го попита нещо със сладък гласец.“

Дебелакът, неподозиращ нищо за тези коварни мисли относно личната си непогрешимост, бе минал през тълпата като Роналдо през английската защита.

— Джордж, момчето ми — викна той, — поздравления, най-сетне стигна до цивилния живот здрав и читав.

— Анди, чудех си къде си потънал. Какво пиеш?

— Няма и две минути откак не е с нас, а вече е забравил! — поклати тъжно глава Далзийл. — Ще пия една пинта и чейзър… И така, Джордж, умната ей, навън е голяма дивотия.

— Ще внимавам — отвърна Хедингли.

— Сигурен съм, че ще внимаваш като се шляеш из пустошта с този твой чисто нов прът. Ще ти дам само един съвет като от един стар въдичар, на друг.

Далзийл пое ръката на Хедингли и докато говореше, я стисна силно.

— Какъв съвет, Анди?

Натиска се усили дотолкова, че връхчетата на пръстите му побеляха, като в същото време Дебелака впери немигащ поглед в замъглените от болка очи на Джордж и каза тихо:

— Недей да го топиш в забранени води, Джордж, или в противен случай ще се наложи аз да те търся.

Двамата стояха без да помръднат един срещу друг няколко секунди. И точно в този момент телефона зад бара иззвъня.