Героите умират
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: The Acts of Caine ( Overworld) #1
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 9786191502820
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Героите умират». Краткое содержание книги:
В родния си свят — Земята от нашето бъдеще — Каин е Хари Майкълсън, суперзвезда, чиито приключения в Отвъдие съпреживяват милиони зрители, свързани с него чрез виртуален интерфейс.
Ала извън помещенията на Студията — корпорацията, която продава приключенията му по света — той е никой; намира се някъде по средата в йерархията на едно жестоко кастово общество и често му се налага да се опитва да забрави, че в един далечен свят избива хора за забавление на богатите лентяи от собствената си планета.
Но сега нещата са стигнали твърде далеч. Отчуждената му съпруга, Палас Рил, е изчезнала загадъчно сред копторите на престолния град Анхана. И за да я спаси, Каин трябва да се изправи срещу най-голямото предизвикателство в живота си: смъртоносна игра на котка и мишка с най-коварните властелини на двата свята.
— Бърн отвън ли е?
— Да — отвърна бавно Палас и се намръщи. — Защо?
— Той се е бил с Каин — бил се е с Каин отново, само преди два или три дни, в един бордей в Града на пришълците. Поданиците говореха за това снощи. Каин изгубил. Отново.
— Нека ти кажа нещо — рече остро Палас. — Изправил се е срещу Бърн и е оцелял? Не бих нарекла това загуба.
— Избягал е — каза Талан, загледана в някаква далечна точка.
— И аз избягах.
— Да, но ти си…
— Какво? Какво съм? — Гласът ѝ прозвуча остро, с гневни нотки. — Какво трябва да означава това?
— Нищо — отвърна тихо Талан. — Не е същото.
След това промърмори още нещо под носа си, което Палас не можа да чуе; нещо, което не беше предназначено за ушите ѝ, но за което същевременно се досети инстинктивно: „Но аз няма да избягам…“.
Беше ѝ ясно, че Талан преминава през някаква криза на съзряването, и за миг дори ѝ мина през ума да поговори с девойката воин за това. Мрачната разсеяност и обидата — очевидно имаше нещо общо с Каин, със самата Палас и с изчезването на Каин. Двамата бяха прекарали цял ден заедно, сами, като се изключи идващият на моменти в съзнание Ламорак…
Мисълта се заби в съзнанието ѝ като нагорещена игла: „Спал ли е с нея?“
Но тази мисъл беше плод единствено на умората и на страха, трик на ума ѝ, за да се разсее от мислите за приближаващите се Котки; Палас я прогони от съзнанието си и се насили да се концентрира върху непосредствените проблеми.
— Виж какво — рече тя. — Изобщо не си и помисляй за Бърн. Помогни ми да успокоя хората и в името на Чи’анон, не върши глупости. Не забравяй за какво сме тук, става ли? Не сме дошли да убиваме Котки или да се бием с Бърн. Тук сме, за да спасим живота на тези хора.
Тя кимна към далечния ъгъл на трюма, където Конос и жена му се опитваха да успокоят по-малката си дъщеря, която не спираше да шава заради проточилото се напрежение и бездействие.
Талан ги погледна безмълвно, но погледът ѝ ги подмина и се отнесе някъде отвъд корпуса.
— Знам много добре. Не се притеснявай за мен.
Палас прие думите ѝ, без да коментира повече. Стисна дружески рамото ѝ, след което се оттегли в ъгъла на трюма и зае воинската поза, на която я беше научил Хари. Тя не беше толкова удобна, колкото обичайната ѝ поза лотос, но при нея изправянето ставаше много по-бързо и само за миг щеше да е заела бойна стойка.
Направи поредица от дихателни упражнения и активира менталното си зрение. Всичките ѝ притеснения, всички съмнения и умората се свлякоха от нея като сухи листа, политащи към земята при първия есенен вятър. После Палас започна бавния и сложен процес на изтриването на менталния образ на всеки един от присъстващите в трюма. Един след друг те изчезваха от съзнанието ѝ — първо токалите, после Талан, а накрая и тя самата. След това изтри припасите, парцаливите сламеници, дъските, които покриваха пода, и накрая фенерите, които висяха от пироните, забити в стените, както и сянката, която хвърляха.
След финалните щрихи, които не бяха по силите на някой обикновен адепт, тя прибави някои неща към картината: покри стените с ментална мръсотия, повиши нивото на черната отпадъчна вода и си представи как по повърхността ѝ плават разни отломки.
Това последното трябваше да обезкуражи Котките да погледнат отблизо. Водата щеше да изглежда достатъчно истинска, но Палас просто нямаше как да промени усещането от твърди дъски под ботушите на човек. Ако някой от Котките слезеше надолу по стълбите, илюзията щеше да се провали и щеше да се наложи да си пробиват път навън с бой.
В състояние на ментално зрение времето течеше неусетно и нивото на съсредоточеност, което беше необходимо за поддържането на толкова сложно Наметало, ѝ пречеше да чува нещо повече от неясни гласове и тропот на ботуши по палубата. Знаеше, че Котките вече са тук, че в момента капитанът на баржата мърмори нещо с престорена готовност да помага, но не можеше да си позволи да вникне в думите им.
Когато люкът се отвори, през Наметалото проникна лъч светлина, но Палас вече беше подготвена за това. Тренираният ѝ ум машинално извърши необходимите настройки към светлината и сянката и добави проблясващото отражение от повърхността върху илюзорната вода. Дори в състояние на ментално зрение, тя изпита известна гордост от качеството на илюзията си. Беше неповторимо.
На фона на следобедното небе се появиха очертанията на две глави; едната носеше някаква качулка, направена от металическа на вид мрежа, и тя чу как някой откъм трюма ахна. Палас разпозна гласа — беше Конос.