Сънища за богове и чудовища

Пеенето не би променило нищо, но тя нямаше намерение да го каже на Лираз. Ако сега душата на Зири се намираше в тази манерка, Кару с радост би научила песента, която е пяла Лираз, и щеше да я превърне за вечни времена в част от ритуала по възкресяването, само и само жената ангел никога да не си помисли, че е постъпила като глупачка.

Пък и кой може да знае, помисли си Кару, посягайки към манерката. Кой всъщност би могъл да знае? Защото съм дяволски сигурна, че аз не зная.

Нейните ръце също се разтрепериха, докато отвинтваше капачката. Опита се да ги успокои, стискайки гърлото на металната бутилка, което трябваше да е студено от планинския въздух, но се оказа топло от досега с тялото на Лираз.

После съвсем внимателно, доколкото позволяваха треперещите й пръсти, махна капачката.

Напрегна се цялата, заслушана с всичките си сетива. Търсеща, надяваща се. То беше все едно се накланя напред и вдишва дълбоко, но без да се накланя напред и без да вдишва дълбоко. Някаква непознаваема част от нея се наведе напред, разтвори се, докосна. Какво беше казал Акива? Система от енергии, много по-богата от ума и много по-пълна от душата. Тя посегна с всичко това, каквото и да беше то, и се почувства...

... у дома.

Такова беше усещането. За нейния дом и за Зири. Който сега може би беше дом за всички тях. Тя с радост би го споделила. Можеха да се превърнат в голямо диво племе, да станат едно цяло, да се съберат всички, ангели и дяволи, в мир и любов, или пък да спорят, да се сражават в приятелски схватки, да се учат на цигулка от Мик, или пък да обучават своите деца от смесена раса да летят с криле, които не са нито съвсем кирински, нито съвсем серафимски, а нещо като пересто-прилепови огнени криле. А може да бъде като при наследяването цвета на очите: ще са или като на единия, или като на другия родител. Нима се беше размечтала за бебета?! Кару се смееше и кимаше бясно с глава; Лираз хлипаше и се смееше и двете се хвърлиха една към друга, а манерката лежеше помежду им със здраво завинтена безценна капачка и тяхното облекчение беше като споделена родина, защото със сетивата си Кару долови въздушна струя от размаха на крилете на буревестник, блуждаещите високопланински ветрове на Аделфите; красивата, жалейна и вечна песен на вятърните флейти, които изпълваха техните пещери с музика, но и още нещо: някаква нотка, която не си спомняше отпреди. То беше огън, държан в шепи, и тя се досещаше какво може да значи това.