Дори насън не виждаме покой

— Умен човек — рече той — е този човек, който съзнава несъвършенството, ограничеността на своите знания, стреми се да ги попълни и успява да прави това… Съгласни ли сте с мен?

— Не — надигна се едно хубаво момиче.

— Защо?

— Вашето определение не е функционално. Като се ползва от него, всеки глупак може да реши, че е умен. Особено ако околните подкрепят неговото мнение.

Да, помисли си Виктор. Почувствува, че го обзема лека паника. Това не ти е да разговаряш с братята-писатели.

— До известна степен сте права — каза той, като неочаквано за себе си премина на „вие“. — Но работата е там, че понятията „глупав“ и „умен“ поначало са исторически, или по-скоро субективни понятия.

— Значи вие самият не се наемате да разграничите глупака от умния човек? — обади се от задните редове мургаво същество с дивни библейски очи, остригано до голо.

— Защо не — рече Виктор. — Наемам се. Но не съм сигурен, че винаги ще бъдем на едно мнение. Има един стар афоризъм, който гласи: глупакът просто е човек, който мисли другояче… — Обикновено тази шеговита поговорка предизвикваше смях сред слушателите, но този път залата мълчаливо очакваше да продължи. — Или който чувствува нещата другояче — добави Виктор.

Остро усещаше разочарованието в залата, но не знаеше какво още да каже. Не можеше да влезе в контакт с тях. Обикновено слушателите лесно възприемат позицията на говорещия като своя, съгласяват се с неговите разсъждения и на всички им става ясно що за хора са глупаците, като при това се подразбира, че тук, в тази зала, глупаци няма. В най-лошия случай аудиторията не се съгласява и се настройва враждебно, но и тогава човек лесно може да се измъкне, защото остава възможността да се подиграва и да осмива, а сам да спориш с мнозина не е трудно, защото противниците винаги си противоречат взаимно и сред тях все ще се намери някой, който вдига много шум и е толкова глупав, че можеш да се подиграеш с него за всеобщо удоволствие.

— Все още не всичко ми е ясно — каза хубавото момиче. — Вие искате да станем умни, тоест според вашия афоризъм трябва да мислим и да чувствуваме нещата като вас. Но аз съм чела всичките ви книги и открих в тях само отрицание. Нямате никаква позитивна програма. От друга страна, вие бихте искали да работим за благото на хората. С една дума — за благото на тези мръсни и отвратителни типове, с които са пълни вашите книги. А нали вие отразявате действителността? Така ли е?

На Виктор му се стори, че най-сетне е напипал дъното под краката си.

— Вижте какво — рече той, — като казах, че ми се ще да работите за благото на хората, имах предвид да направите тъкмо така, че те да станат чисти и приятни. И това пожелание няма никакво отношение към моето творчество. В книгите си се мъча да изобразя всичко такова, каквото е, а не се опитвам да поучавам или да изтъквам какво трябва да правим. В най-добрия случай показвам накъде трябва да насочим силите си, с какво трябва да се борим. Аз не зная как могат да се променят хората, ако знаех, нямаше да съм нашумял писател, а велик педагог или знаменит социален психолог. Художествената литература изобщо не бива да поучава или да ръководи хората, да предлага конкретни пътища или да създава конкретна методология. Да вземем например най-големите писатели. Прекланям се пред Лев Толстой, но само докато неговият своеобразен и уникален талант му позволява да отразява като огледало действителността. Но щом започне да ме учи да ходя бос и да си подлагам бузата, ме обзема мъка и съжаление… Писателят е прибор, който показва състоянието на обществото, и в нищожно малка степен — инструмент за изменение на това общество. Историята показва, че обществото се изменя не с литература, а с реформи или с картечници, а сега вече и с помощта на науката. Литературата в най-добрия случай показва в кого трябва да се стреля или какво трябва да се промени…