Дори насън не виждаме покой
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Агоп Мелконян
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Дори насън не виждаме покой». Краткое содержание книги:
— Наздраве — каза Виктор и двамата с Диана се спогледаха. Диана наблюдаваше Р. Квадрига с гнусливо безпокойство. — Никой тук не обича Павор — каза Виктор. — Той е някакъв изрод.
— Тиха вода — каза доктор Р. Квадрига. — Подскача като жаба. Дрънкало. И винаги мълчи.
— Просто вече е готов — каза Виктор на Диана. — Няма нищо страшно…
— Боже мой! — рече доктор Р. Квадрига. — Мадам! Длъжен съм да ви се представя! Рем Квадрига, доктор хонорис кауза.
Пета глава
Виктор отиде в гимназията половин час преди определеното време, но Бол-Кунац вече го чакаше. Впрочем момчето беше тактично, то само съобщи на Виктор, че срещата ще се проведе в актовата зала, и тутакси го остави сам, като обясни, че има неотложна работа. Виктор тръгна да се разхожда по коридорите, като надничаше в празните стаи и вдъхваше забравените миризми на мастило, тебешир и вечния прахоляк, мириса на схватките „до първа кръв“ и мъчителните разпити пред черната дъска; дъха на затвор, безправие и лъжа, въздигнати в принципи. През цялото време се надяваше, че в паметта му ще изплуват някакви сладки спомени за детството и юношеството, за рицарството, за другарството, за първата чиста любов, но нищо не излизаше, макар че се стараеше и беше готов да изпадне в умиление при първата възможност. Всичко тук си беше както едно време — и светлите, вмирисани на застоял въздух класни стаи, и изподраните черни дъски, и чиновете с изрязаните и оцветени инициали и апокрифните надписи за жената и дясната ръка, и затворническите стени, боядисани до половината в яркозелено, и падналата мазилка в ъглите — всичко изглеждаше както преди омразно, гадно, внушаващо злоба и безнадеждност.
Намери своята класна стая и макар и не веднага, откри и своето място до прозореца, но чинът не беше същият, само на перваза все още се виждаше дълбоко изрязаната емблема на Легиона на свободата и той ясно си спомни лудешкия ентусиазъм на онези години, бяло-червените ленти на ръкавите, тенекиените спестовни касички „За фонда на Легиона“, яростните кървави схватки с червените и портретите във всички вестници, във всички учебници, на всички стени — с онова лице, което тогава изглеждаше изразително и прекрасно, а сега беше посърнало, тъпо, приличаше на свинска зурла с огромна озъбена паст, от която хвърчаха слюнки. Бяха толкова млади, толкова посредствени и толкова еднакви… И глупави, и сега не ти е драго, че си бил толкова глупав, не се радваш, че си поумнял, а само те изгаря срам за онова, тогавашното посредствено и енергично пале, което си бе въобразило, че е ярък, незаменим избраник… Изплуваха и срамните детски копнежи, и мъчителният страх пред момичето, с което вече си се хвалил наляво и надясно и сега просто няма как да биеш отбой, а на другия ден върху теб се изсипва оглушителният гняв на баща ти и ушите ти парят, и на всичко това му казват щастливо време: на посредствеността, копнежите, ентусиазма… Лоша работа, помисли си той. А ако изведнъж след петнайсет години се окаже, че и сега съм посредствен, че и сега — също както в детството — не съм свободен, нещо повече, сега е по-лошо, защото вече се смятам за възрастен, за достатъчно много знаещ и доста препатил, та имам основания да бъда самодоволен и право да съдя другите.
Скромност и само скромност. Бъди скромен до самоунижение… и говори само истината, никога не лъжи, поне самия себе си, но това е ужасно: да се самоунижаваш, когато наоколо има толкова идиоти, развратници и лъжци, които ламтят за изгода, когато даже най-добрите са нашарени с петна като прокажени… Искаш ли отново да станеш млад? Не. А искаш ли да поживееш още петнайсет години? Да. Защото е хубаво да се живее. Дори когато ти нанасят удари. Само да имаш възможност да им отвърнеш… Е, добре. Стига толкова. Спираме до заключението, че истинският живот е начин на съществуване, който ти позволява да отговаряш на удара с удар. А сега да вървим и да видим какви са станали…