Сърца за изгаряне [bg]

Пулсът ми се ускори. Лицето и вратът ми се покриха с ледена пот. Пред очите ми затанцуваха петънца, миниатюрни бели облачета, които замъгляваха зрението ми и ми пречеха да виждам пътя или вътрешността на колата.

Лявата гума излезе от платното, последвана бързо от дясната. Неравният банкет сграбчи джипа и го издърпа от пътя.

Стела изпищя.

Лявата ми ръка, отново мокра от пот, се плъзна по кормилото, когато извих рязко наляво. Под шасито затракаха камъни, чакъл и буци пръст. Бурените се блъскаха в предната решетка на джипа. Ударих рязко спирачки, прекалено рязко, и поднасянето ни изхвърли от пътя. Пързаляхме се по пръстта. Воланът бе станал неизползваем. Джипът взе да се извърта наляво, затова врътнах кормилото надясно докрай с надеждата да си възвърна контрола върху возилото. Джиповете се преобръщат лесно, понеже имат висок център на тежестта. Усетих как лявата страна се вдига във въздуха. Навих волана в обратна посока. Предните колела получиха сцепление. Задните също. Спрях колата, откопчах рязко предпазния колан, изскочих навън и се превих над тревата.

Не помня кога бях ял за последно, затова онова, което избълвах, беше с нездрав жълт цвят, толкова киселинно, че изгори езика ми. Стомахът ми продължи да се гърчи. Наведох се и продължих да повръщам.

Усетих ръката на Стела на кръста си. Другата беше върху рамото ми и леко ме стискаше през ризата. Когато приключих, се изправих и избърсах уста.

— Господи, голяма съм глезотия.

— Току-що отне живот. Просто човек си. Бих се притеснила, ако не се беше разстроил.

Когато се извърнах към нея, осъзнах, че е бяла като платно. И двете ѝ ръце вече трепереха, не само дясната.

— Заради случката преди малко ли е, или…

— Ще се оправя — отвърна тя.

Прекарах пръсти през косата си.

— Трябва да… — Не можах да се насиля да изрека думата. Всъщност дори не бях сигурен коя дума е подходяща. „Да се нахраниш“? „Да изцедиш“? „Да погълнеш“?

Стела обаче разбра.

— Не. Стига толкова.

— Не трябваше да застрелвам онзи тип. Можеше да се нахраниш от него.

Преди да довърша, вече клатеше глава:

— Не бих го сторила. Просто се опитвах да го уплаша.

— Само че трябва. Нали? — Пристъпих по-близо до нея: — Колко е най-дългият период… между…

Стела си пое дълбоко въздух и се загледа в ръцете си.

— Година и два дни. Открих начин да го забавя… но само да го забавя. Единствено човек е способен да го спре напълно.

— Царевицата през 1995 година?

Тя кимна.

— Успя да ми спечели няколко дни отсрочка, не повече. Помня, че намерих парк. Парковете са много хубаво нещо. Разхождах се по-малко от час, преди някакъв мъж да започне да ме преследва. Десет минути след това опря нож в гърлото ми. Мислеше, че не съм го забелязала да се крие в храстите, но го видях. Винаги ги усещам. Спомням си как ужасно смърдеше — като развален лук. Не бях с ръкавици. Умря бързо.