Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Моля те, Карл, задоволи любопитството на стареца. Вие, американците, откога знаете за Лоримър?
— Сравнително отскоро. Той къде е, хер Кочиан?
— Някъде там — отвърна Кочиан и посочи към прозорците на стените.
— В Будапеща ли?
— В Дунав — уточни Кочиан. — Може и в Сена.
— Защо сте толкова сигурен, че е мъртъв?
— Може да е в някоя килия, където го разпитват за имена, за да не остави свидетели. Но съм готов да се обзаложа, че е в една от двете реки.
— Каква е била връзката му с Анри Душон?
— Сега вече знам защо си дошъл при мен. Ото ти е казал за него.
— Не е само това. Разкажете ми за Душон.
— Той е бил един от асистентите на Лоримър — продължи Кочиан. — Бил поел грижите за Ливан, Египет, Кипър и Турция… — може и други страни, но само за тази имам сведения.
— Кой го е убил?
— Според мен или французите, или египтяните. Може и германците или турците. Наистина не знам, но съм готов да заложа на французите или египтяните.
— И според вас същите хора са убили Лоримър, така ли?
— Списъкът с желаещи да запушат устата на Лоримър включва всички, които изброих досега, плюс руснаци, сирийци, иранци… Списъкът е дълъг, хер Госингер.
— Значи според вас Лоримър не се е покрил? — потна Кастило.
— Може и да се е опитал да се скрие, след като е видял какво са сторили на господин Душон.
— Сигурен ли сте, че е разбрал?
— Мой стар приятел, виенчанин, ми показа снимки на Лоримър, когато влиза и излиза от апартамента на Душон във Виена. Снимките са правени, след като някой е извадил зъбите на Анри и му клъцнал гърлото. След това господин Лоримър изчезва. Може да се окаже, че е вече на небето, но според мен австрийската полиция е дебнела пред апартамента на „Кобенцлгасе“ и е чакала Лоримър да се появи. Когато е пристигнал, са го закопчали и отвели някъде.
— Знаем, че някой е купил билет за влака до Париж с кредитната карта на Лоримър, издадена от ООН. Нека приемем, че го е сторил Лоримър. Което ще рече, че не са го пипнали във Виена. Ако е видял какво са сторили на Душон, той си е подсигурил гърба. Нека приемем, че се е качил на влака, но не е отишъл в Париж, защото е подозирал, че ще го търсят и там. Да приемем, че е слязъл в Мюнхен. Или че изобщо не се е качил във влака за Париж. Може да си е купил билета до Париж с кредитната карта, след това да е купил друг и да е платил за него в брой, за да отиде… кой знае къде. Може би дори в Будапеща.
— Има голяма вероятност да е станало точно така — кимна Кочиан. — Според мен няма да успеете да го откриете.
— Ако е искал да се скрие — а той сигурно се е сетил да си подсигури някое скрито местенце, в случай че оплете конците — къде според вас може да се е заврял?
— Къде ли не — сви рамене Кочиан. — В Южна Франция, в Ливан. Може дори да е в Щатите. Никой няма представа.
— Не споменахте Южна Америка — забеляза Кастило. — Аржентина или…
Кастило замълча, защото забеляза, че Кочиан поглежда вбесен Ото Гьорнер. След това Ерик извърна очи към Чарли.
— Защо да не се крие в Южна Америка? — настоя Кастило.
„Да, наистина, защо не? Дали онези гадове не отвлякоха госпожа Мастърсън в Буенос Айрес и не убиха съпруга й в Южна Америка, след като не са успели да открият Лоримър тук? Може би са решили, че е в Южна Америка, а след като сестра му е там, тя ще има представа къде се намира? Или пък са си казали, че е заминал там заради нея.“
— Ото, ти си говорил пред малкия Карлхен за Южна Америка, доколкото разбирам — обади се саркастично Кочиан.
— Споменах нещо — призна Гьорнер. — Но не и в тази връзка.
— А в каква?
— Разказах му за подозренията ти — които са и мои, — че част от германските пари, получени по програмата „Петрол срещу храни“, може и да са изнесени там.
— Може да са изнесени ли? — сопна се Кочиан. — Слънцето може и да изгрее утре.
— Знам, че искате да ми разкажете, хер Кочиан — помоли Кастило.
— Не е вярно.
— Но въпреки това ще ми разкажете, нали?
— Няма.
— Кранц, вади клещите — надигна глас Кастило. — Ставаме зъболекари.
— Карл, изобщо не е смешно! — възмути се Ото Гьорнер.
— Смешното е — намеси се напълно сериозно Кочиан, — че не съм сигурен дали той се шегува, или не. Одеве казах, че много прилича на Вили. Погледът в очите му точно сега ми напомня за Стария. Когато Стария те погледнеше по този начин, означаваше, че ще направи каквото трябва, за да си получи своето.
— Единственото ми желание е да открия Жан-Пол Лоримър — призна Кастило.
— А пък аз искам да размажа мръсниците в Германия, които са се нагушили благодарение на „Петрол срещу храна“ — отвърна Кочиан. — Много скоро ще се добера до доказателства, които няма да могат да отрекат. И не искам никой — дори ти — да се втурнеш на сцената и да ги подплашиш, а те да разберат, че съм по петите им, и така да им дадеш възможност…