Обратими грешки
- Автор: Търоу Скот
- Серия: Окръг Киндъл #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Обратими грешки». Краткое содержание книги:
— Господи! — Макар Артър да караше, тя се примъкна по-близо до него и го прегърна. — Но какво се е случило? Дали ще даде имунитет на Колинс?
— Не мога да повярвам, че веднага ще отстъпи и ще признае, че на него може да му се вярва до степен да отворим наново делото. Ако не хареса онова, което има да каже Колинс, ще го обяви за лъжец. Значи става дума за нещо повече. Нещо наистина голямо.
От месеци Артър имаше невъзможната фантазия, че един ден Мюриъл ще види светлината относно Роми. Джилиан имаше много по-ниско мнение за нея, но Артър просто отказваше да гледа в неблагоприятна светлина на човек, с когото е работил толкова години. Но и тя като него бе склонна да вярва, че се е случило нещо драматично.
— Значи прекрасен ден за теб, нали? — поиска да се увери тя.
— Да де — уклончиво отговори той.
— Случило ли се е нещо лошо?
— Не по делото. И не точно лошо. Мюриъл направи коментар за нас. Те знаят.
— Разбирам. И как приемаш и това?
— Неловко ми е. — Той сви рамене.
Острият език на майка й в този миг щеше да изсъска: „Нали ти казвах“ — ако беше жива. Цялата съзнателно култивирана сдържаност на Джилиан беше само средство да потиска този глас, който така и не бе успяла да прогони от главата си. Но бедният Артър искаше толкова силно всички да го харесват. Както бе предсказвала, че ще се случи един ден, той трудно понасяше да бъде принизяван и подиграван за избора на приятелката си. В шест сутринта го бе намерила дълбоко замислен да гледа с невиждащ поглед слънцето.
— Сигурно едва се сдържаш да не ми кажеш, че си ме предупреждавала? — попита я той.
— Толкова ли съм прозрачна?
— Ще го преживеем. — Тя се усмихна и посегна към ръката му. — Не, наистина. Онова, което ме завари да си мисля тази сутрин, бе, че трябва да избягаме.
— О, така ли?
— Сериозно ти казвам. Събираме си багажа и намираме някое местенце. Започваме от нулата. И двамата. Вече се обадих тук-там, Джил. Има щати, където след няколко години, ако всичко е наред, ще имаш добри шансове в случай, че подадеш молба за възстановяване.
— В професията? — Той я погледна и стоически кимна, преди да се влее в трафика. Самата идея бе смайваща. Никога не се бе замисляла, че един ден може да се върне от изгнанието си. — А твоята практика, Артър?
— Какво моята практика?
— След всичките тези години, които си чакал да станеш съдружник.
— Това е просто страх от отблъскване. Искал съм да стана, защото едва ли щях да се понасям, ако не бях станал. Освен това, ако инстинктът ми не ме лъже за Роми, аз ще стана богат. Защото ако го измъкнем, Роми ще заведе грандиозен граждански иск. А аз ще мога да напусна кантората и ще се заловя с делото. Той ще си получи милионите, а аз — моя дял. Обмислил съм го.
— Явно.
— Не, не е както звучи. Аз никога не съм се чувствал добре в частната практика. Аз съм работна пчеличка. Нямам фасон, за да привличам богати клиенти. Моята мечта е да намеря добър случай и да работя къртовски по него. За предпочитане нещо, в което вярвам.
Преди години, от разстояние, Джилиан бе възприемала Артър като родил се възрастен още с първия си ден на този свят. Това, разбира се, бе функция на външния му вид и фатализма, който той бе приел от баща си. Делото Гандолф му бе помогнало да разбере себе си по-добре и да осъзнае, че е най-щастлив, когато се бори за идеали, та макар и неосъществими.
— А какво ще стане със сестра ти? — попита Джилиан.
Толкова характерно за него. Начинът на разсъждение на Артър вече й бе така ясен, сякаш го прожектираше на широк екран. Тя забеляза как реалността пронизва сърцето му.
— Може да останем в Средния запад. И без това, ако се захвана с гражданския иск на Роми, няма да мога да отида твърде далеч, понеже ще трябва да идвам тук поне два пъти седмично. Но дали да не се обадя на майка ми? Ще й кажа, че вече е неин ред. И без това изчезна от живота ни за трийсет години. Май аз съм родителят, а тя — детето. Защо просто не й кажа: „Време е да пораснеш“?
Джилиан се усмихна, защото Артър, изглежда, наистина обмисляше тази възможност. Тя така и не бе имала ненаситната му способност да се отдава на мечти за невъзможното, което впрочем бе и една от причините да потърси спасение в наркотиците. Но обичаше да го наблюдава, когато се рее в свободен полет. А напоследък се улавяше, че и тя лети с него. Това продължаваше не по-дълго, отколкото бе животът на някой от новите изотопи, създавани в реактори, чието съществуване беше повече на теория, но тя се засмя в полумрака, затвори очи и за миг повярва заедно с Артър в идеалното бъдеще.