Пътуване към Изтока

При всяко такова разтърсване на моя живот, не мога да отрека, накрая аз пак спечелвах нещо: малко свобода, дух, задълбоченост, но се засилваха самотата, охладняването и чувството, че не съм разбиран. Погледнато откъм бюргерската страна, при всяко подобно сътресение моят живот беше непрестанен упадък, все по-голямо отдалечаване от нормалното, от позволеното и здравото. В течение на години аз бях останал без професия, без семейство, без родина, стоях извън всички социални групи, сам, необичан от никого, подозиран от мнозина, в постоянен най-остър конфликт с общественото мнение и морал, и макар още да живеех в бюргерската рамка, с всичките си чувства и мисли бях чужденец сред този свят. Религия, отечество, семейство, държава бяха загубили за мен стойност и повече не ме засягаха; отвращавах се от важниченето на науката, на сдруженията, на изкуствата; моите възгледи, моят вкус, цялата ми мисловност, с които някога блестях като надарен и известен човек, сега бяха занемарени, подивели и подозрителни за хората. Ако при всички мои така болезнени преображения съм спечелил нещо невидимо и неизмеримо, то е трябвало да го заплатя скъпо и след всяко от тях животът ми ставаше по-суров, по-тежък, по-самотен, по-застрашен. Наистина аз нямам основание да желая да продължава този път, който ме водеше към една все по-разредена атмосфера, подобна на оня лъх на есенната песен на Ницше.

Ах, да. Аз познавам тези изживявания, промените, които съдбата отрежда на своите най-деликатни деца, на чадата, които й създават най-много грижи, достатъчно добре ги познавам. Зная ги, както честолюбивият, но неуспял ловец познава етапите на ловуването, както стар играч на борсата — перипетиите на наддаването, спечелването, прилива на несигурността, на колебанието и на банкрута. Действително ли е потребно да преживея още веднъж всичко това сега? Цялата тази мъка, цялата безумна беда, схващането на низостта и нищожието на собственото аз, чудовищния страх пред умирането и изнемогата, целия този смъртен ужас? Не беше ли по-умно и по-просто да изпреваря повторното преживяване на толкова много страдания и да се махна завинаги? Положително това беше по-просто и по-умно. Както и да стои въпросът с това, което се твърди за „самоубийците“ в книжката за Степния вълк, никой не може да ми забрани удоволствието с помощта на въглеокис, бръснач или пистолет да си спестя повтарянето на един процес, чиято горчива болезненост и аз сам сега наистина често и достатъчно дълбоко трябваше да изпитвам. Не, по дяволите, на света няма сила, която да изисква от мене още веднъж да се срещна сам с нейния смъртен ужас и още веднъж да преживея едно ново изграждане, нова инкарнация, чиято цел и край не са мирът и спокойствието, а все ново самоунищожение, все ново самоизвайване. Нека самоубийството да е глупаво, страхливо и изтъркано, нека да е безславен и позорен изход от тази мелница на страданието — всеки, и най-срамният излаз е съкровено желание, — тук вече няма игра на благородство и героизъм, тук аз бях поставен пред простия избор между една малка мимолетна болка и невъобразимо изгарящото безкрайно страдание. Достатъчно често в моя толкова тежък, толкова безумен живот бивах благородният Дон Кихот, предпочитах честта вместо удобството и героизма пред разума. Достатъчно, край!