![Торбарите [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/3/0/torbarite-bg-download.jpg)
Торбарите [bg]
- Автор: Роббинс Гарольд
- Серия: Торбарите #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Год: „М-Л“
- Переводчик: Ивайла Нецова
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Торбарите [bg]». Краткое содержание книги:
— Двайсет и пет процента?
— Какво има? — хитро попита Бърни. — Двайсет и пет на сто не ти ли стигат?
Дейвид не отговори.
— Е, вуйчо ти Бърни не е chazer. Петдесет тогава, дадено.
Дейвид си изгаси цигарата в пепелника. Изправи се и мълчаливо отиде до прозореца. Загледа се надолу към отсрещния парк.
— Какво има? — попита зад него вуйчо му. — Не е ли честно петдесет? Все пак ми дължиш нещо. Ако не бях аз, никога нямаше да получиш тази длъжност.
Дейвид почувства как горчивината се надига в гърлото му. Обърна се към стареца.
— Дължа ти нещо ли? — възмути се той. — Нещо за всичките тези години, през които ме държа с подвита опашка за някакви си въшливи триста и петдесет седмично? Винаги, когато те молех за повишаване, ти пискаше колко губела компанията. И през цялото това време си прибирал от нея по един милион долара годишно в джоба си.
— Това е съвсем друго — каза старецът. — Ти не разбираш.
Дейвид се изсмя.
— Разбирам много добре, вуйчо Бърни. Ясно ми е, че имаш петнайсет милиона суха пара. И хиляда години да живееш, не би могъл да ги изхарчиш. А искаш още.
— Че какво лошо в това? — поиска да узнае Бърни. — Работил съм за тях. Те ми се полагат. Искаш да изоставя всичко заради оня schlemiel, който ми отмъкна собствената компания?
— Да.
— Вземаш страната на този… този фашист, срещу собствената си плът и кръв? — писна старецът насреща му с пламнало от гняв лице.
Дейвид го изгледа.
— Не е нужно да вземам страна, вуйчо Бърни — каза тихо той. — Ти сам признаваш, че компанията не е вече твоя.
— Но ти я управляваш.
— Това е вярно — кимна Дейвид. — Аз я управлявам. Не ти.
— Значи ще задържиш всичко за себе си? — обвини го старецът.
Дейвид обърна гръб на вуйчо си, без да проговори. Настъпи мълчание, после вуйчото пак заговори.
— Ти си по-лош и от него — огорчено констатира Бърни. — Той поне не граби от собствената си плът и кръв.
— Остави ме на мира, вуйчо Бърни — каза Дейвид, без да се обръща. — Капнал съм. Искам да поспя малко.
Чу стъпките на вуйчо си, който прекоси стаята и затръшна ядосано вратата след себе си. Опря уморено глава на рамката на прозореца. Затова значи се беше върнал вуйчо му от Калифорния веднага след заседанието. Почувства някаква буца да засяда в гърлото му. Не знаеше защо, но изведнъж му се доплака.
Някъде отдалеч се чу тревожно биене на камбана. Леко вдигна глава и надникна през прозореца. Звукът се усили, една линейка зави откъм Пето авеню и се насочи към Шестдесет и девета улица. Обърна се и бавно се върна към стаята, а шумът постепенно заглъхна. Целият му живот бе представлявал нещо подобно.
Когато обикаляше заедно с баща си с вехтошарската каруца, седнали един до друг горе на дървената седалка, му се струваше, че единственият звук, който чува, е именно този — „Дрънкането на камбаната“.
2.
Хлопатарите, провесени на задната страна на каруцата, подрънкваха лениво, докато умореният кон крачеше бавно покрай ръчните колички-платформи, наредени от двете страни на Ривингтън стрийт. Потискащата лятна горещина го удряше направо в главата. Юздите висяха отпуснато в ръката му. Не беше кой знае колко трудно да водиш един кон. Той си пробиваше път по шумната улица, тръгвайки автоматично, веднага щом се отвореше място пред него.
— Стари дрехи-и-и купувам! — напевният глас на баща му преодоляваше шума на пазара и достигаше до прозорците на жилищата, които като пусти, невиждащи очи се взираха в гадния свят.
— Стари дрехи-и-и купувам!
Погледна от каруцата към баща си, крачещ по претъпкания тротоар, размахал буйната си брада, а очите му шареха по прозорците за някакъв признак на живот. Имаше някакво достойнство в стареца — черната широкопола шапка, която бе донесъл от старото отечество; дългото черно палто, което се вееше около глезените; ризата с плътно колосана, но леко смачкана яка и връзката с големия възел, почиващ точно под изпъкналата му адамова ябълка. Лицето му бе бледо и студено, по веждите нямаше и следа от пот, докато тези на Дейвид плуваха в пот. Сякаш черните дрехи му служеха като изолация срещу горещината.
— Хей, вехтошарю!
Баща му се дръпна към канавката да види по-добре. Но Дейвид я видя пръв — възрастна жена, която им махаше от прозореца на петия етаж.