Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
— Гейдж, ти ли…
От мрака се разнесе ужасяващо мяукане и за миг Джъд имаше усещането, че косите му са се превърнали в ледени висулки. Не синът на Луис се бе върнал от царството на мъртъвците, а някакъв отвратителен демон…
Не беше нито едното, нито другото.
Ужасяващото мяукане се разнасяше от гърлото на Чърч, който се бе притаил пред вратата на хола. Очите му блестяха като мръсни електрически крушки. Джъд прехвърли погледа си от котарака към съществото, което бе влязло заедно с него.
Той заотстъпва назад, опитвайки се да се концентрира — отвратителната воня му пречеше да мисли. Изведнъж се разтрепери — ужасяващото създание бе донесло със себе си полярен студ.
Джъд се олюля — всъщност котаракът, който се провираше между краката му, се опита да го препъне. При това дяволското животно мъркаше. Старецът го изрита встрани. Чърч се озъби и изсъска.
„Мисли! Мисли бързо, стари глупако, преди да е станало прекалено късно: може би все още има някаква надежда… То се върна, но може да бъде убито отново… Навярно ще успееш да го направиш…, ако мислиш бързо…“
Той заднешком заотстъпва към кухнята и внезапно си спомни, че в чекмеджето до мивката има сатър за месо.
Ритна с крак летящата врата, водеща към кухнята и тя се отвори. Съществото, промъкнало се в дома му все още изглеждаше като неясен силует, но Джъд чуваше тежкото му дишане. Виждаше и бялата му ръка, която размахваше във въздуха и стискаше някакъв предмет, който старецът не успа да различи. Когато Джъд влезе в кухнята, вратата се по-люшна на пружината си. Той най-сетне се обърна с гръб към нея и се спусна към кухненския шкаф. Отвори чекмеджето и напипа гладката дървена дръжка на сатъра. Сграбчи го и отново се обърна с лице към вратата, дори направи няколко стъпки към нея — отчасти бе възвърнал смелостта си.
„Запомни, че това не е дете. Когато открие, че си разбрал номера му, то може да нададе писък, да извика от страх, да се разплаче. Не се оставяй да те измами, както са те мамили досега, старче. Това е последният ти шанс!“
Летящата врата отново се отвори, но отначало в кухнята влезе само котаракът. За миг Джъд го проследи с поглед, сетне отново вдигна очи към вратата.
Кухнята беше с източно изложение и бледа, млечнобяла светлина нахлуваше през прозорците. Не беше силна, но достатъчна, дори прекалено.
Гейдж Крийд влезе в кухнята, облечен с костюма, с който го бяха погребали. Върху реверите и раменете на сакото му, като и върху бялата му риза, растеше мъх. Фината му руса коса бе сплъстена от полепналата по нея пръст. Едното му око упорито се взираше в празното пространство, а другото блещукаше злобно и бе приковано в Джъд.
Гейдж му се хилеше.
— Здравей, Джъд — произнесе Гейдж. (Чуруликаше с гласа на малко дете, но произнасяше думите съвършено правилно.) — Дойдох да изпратят в ада гадната ти, смрадлива стара душа. Нима смяташ, че след като веднъж успя да ме прекараш, рано или късно няма да ти го върна?
Джъд вдигна сатъра и извика:
— Хайде, ела по близо и си извади оная работа, щом си толкова куражлия. Ще видим кой кого ще прекара!
— Норма е мъртва и няма кой да те оплаква — изсъска Гейдж. — Ама че долна курва беше жена ти. Чукаше се с всичките ти приятели, Джъд. Най-много обичаше да й го вкарват в задника. А сега се пържи в пламъците на ада, тя и проклетият и артрит. Видях я там, Джъд видях я.
Залитайки, то тръгна към Джъд. Обувките му оставяха следи от кал върху протрития линолеум. Протягаше ръка към стареца, сякаш искаше да се здрависа с него, а другата криеше зад гърба си.
— Слушай, Джъд — прошепна то.
Устата му се отвори, разкривайки млечните му зъби и въпреки че устните му не се помръднаха, Джъд дочу гласа на Норма:
— Рогоносец! Нещастен рогоносец! Винаги съм те мразела! Надсмивах ти се! Всички ние ти се надсмивахме. О как се надсмиииивахмеее…
— Престани! — извика старецът и сатъра потрепери в ръката му.
— Двамата с Хърк се чукахме в нашето легло… чуках се и с Джърдж, както и с всички останали! Знаех, че ходиш при онези курви, но ти дори не подозираше, че си се оженил за такава! Как ти се присмивахме, Джъд! Чукахме се и умирахме от смях…
— ПРЕСТАНИ! — изкрещя Джъд.
Хвърли се върху дребното олюляващо се същество, облечено в мръсен погребален костюм и точно в този момент котаракът напусна скривалището си под големия месарски тезгях и се стрелна към него. Свило назад уши, животното съскаше страховито — спусна се между краката на Джъд и го препъна. Сатърът изхвръкна от ръката на стареца и, въртейки се около оста си се изпързаля по набръчкания и изтрит линолеум. Удари се в перваза на дюшемето и изчезна под хладилника.