Хотели - Първа стая

- Само че е трябвало да стане преди доста време. Това ли искате да ми кажете?

- За да бъда откровен, в случая с вашата майка, не мисля, че това би променило положението.

Още когато дойде за пръв път в нашето отделение, бе вече твърде късно за прилагането на този метод. Болестта бе прекалено напреднала.

Мама, която бдеше над всичко, с изключение на самата себе си. Мама, която неизменно ми отвръщаше „не, няма ми нищо“ всеки път, когато я мъмрех, че не обръща внимание на болежките си. Когато бях още малка, веднъж падна лошо по стълбите и си счупи лъчевата кост. Цяла седмица ходи с превръзка и когато най-сетне отиде на лекар, ръката и вече бе посиняла и подпухнала.

Открай време намираше нещо по-спешно и по-важно от това да се погрижи за себе си.

- В краен случай бихме могли да спечелим няколко седмици, може би няколко месеца...

Вероятно изпитваше облекчение, като казваше това, но у мен съмнението си оставаше. Щеше да си остане дори тогава, когато мама не свой ред легнеше под плочата розов мрамор в гробището.

Не обърнах внимание на условното му наклонение и с все сили се вкопчих в перспективата за спасителното пътуване:

- Засега предпочитам да следваме предварителния план. Ако може да издържи пътуването, разбира се.

- Ще може... - потвърди той с половин уста. - Ще може, стига дотогава да излезе от комата.

- Разбира се - съгласих се аз, примирена и изпълнена с надежда.

- Засега обаче трябва да се постараете да прекарвате тук колкото се може по-дълго време.

Вдигнах към него по детински наивен поглед, сякаш широката му усмивка би могла да разсее целия този кошмар:

- Вдругиден се омъжвам - признах накрая аз.

Той мълча известно време стъписан, явно изчерпал всички готови формули, и накрая каза:

- Омъжете си. Колкото се може по-скоро. Така ще бъде най-добре за вас и за нея.

Ако беше само с няколко години по-възрастен, би бил идеалният татко, който да ме отведе под ръка до олтара. Пропъдих тази нелепа мисъл.

- Ще се върне ли в съзнание? Искам да кажа, преди...

Не смеех да произнеса думата, нито някой от нейните синоними, колкото и щадящи да бяха те. Ето защо довърших по-оптимистично:

- ...преди нашето отпътуване?

- Да, разбира се. Още дълго време ще съхрани ведър ум.

Оцених употребения епитет, макар в него да се таеше горчива ирония: каква ти ведрина? Проблясъци между два облака? Между две изпадания в кома? Нима най-прекрасните моменти в нашия живот не бяха именно това: проблясъци от смях, от наслада или от радост между две филии черен хляб?

- Не се тревожете - настоя той. - Ще ви види. Ще можете да разговаряте с нея.

Подобно на парцалена кукла, бих могла да си легна до мама, да чакам, докато някоя от двете не си отиде, или още сега да рухна на пода, покрит със сив линолеум, протрит от времето и от чехлите на медицинските сестри.

Главният лекар отново ме хвана за лакътя, този път вероятно за да ми вдъхне сили.

- Добре ли сте? - запита ме той, в опит да прояви сетен знак на човечност.