Избрани творби в три тома, том 2
- Автор: Фицджеральд Фрэнсис Скотт
- Год: 1986
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Попов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби в три тома, том 2». Краткое содержание книги:
— Всеки човек е въображение изпитва страх — каза сериозно Бърн. — И нощните разходки са едно от нещата, които ме плашеха в миналото. Сега ще ти разкажа защо мога вече да отида където си поискам, без да се боя.
— Разкажи ми — нетърпеливо го подкани Еймъри.
Наближаваха гората и нервният възторжен глас на Бърн се разпали с разказа.
— Започнах да идвам тук нощем сам някъде преди около три месеца и винаги спирах на оня кръстопът, дето току-що го минахме. Отпред чернееше гората, също както и сега, сенките се движеха, кучета виеха и никакъв човешки звук. Естествено, аз населявах гората с какви ли не ужаси, както сигурно и ти правиш в момента, нали?
— Да — потвърди Еймъри.
— Тогава започнах да правя разбор: въображението ми упорито забучваше страхотии в мрака, затова аз пък реших да забуча въображението си в мрака и да го накарам то да погледне мен; оставих го да се преобрази в скитащо куче, избягал каторжник или призрак, а после погледнах себе си как се задавам по пътя. И това подреди нещата — както винаги се подреждат, когато се поставиш цял-целеничък на чуждо място. Разбрах, че ако съм куче или каторжник, или призрак, няма да бъда по-голяма заплаха за Бърн Холидей, отколкото той за мен. После си помислих за часовника си. Може би е по-добре да се върна, да го оставя вкъщи и тогава да се престраша в гората. Не, прецених, че в крайна сметка е по-добре да изгубя един часовник, отколкото да се обърна назад и влязох, — не само минах по алеята, която я пресичаше, а се отклонявах и в шубраците, докато ужасът ми изчезна. Повтарях го всяка вечер, а една нощ седнах на земята и поспах. Тогава се убедих, че не ме е страх от тъмното.
— Божичко — изпъшка Еймъри, — не бих могъл да го направя. Щях да се върна при първото минаване на кола, когато след изчезването на фаровете мракът става още по-гъст.
— Я виж — забеляза Бърн след кратко мълчание, — извървели сме половината от пътя, хайде да се връщаме.
Завивайки обратно, той сс впусна в разговор за волята.
— В нея е всичко — уверяваше. — Тя е единствената разделителна линия между доброто и злото… Никога не съм срещал човек, който да живее скверно, а да не е слабоволев.
— А знаменитите престъпници?
— По правило те са душевноболни. Ако не са, тогава са малодушни. Явлението нормален волеви престъпник не съществува.
— Бърн, съвсем не съм съгласен с теб. Ами свръхчовекът?
— Какво свръхчовекът?
— Той носи злото, мисля, а е със силна воля и е нормален.
— Никога не съм го срещал. Все пак хващам се на бас, че или е глупак, или е ненормален.
— Аз пък съм го срещал безброй пъти и не е нито едното, нито другото. Затова мисля, че грешиш.
— Сигурен съм, че съм прав, затова и не приемам затвора, освен за душевноболните.
По този въпрос Еймъри не можеше да се съгласи. Струваше му се, че животът и историята гъмжат от силни престъпници, разсъдливи, но често заслепени от самоизмама; срещаха се в политиката и в деловите кръгове както и сред държавниците, кралете и пълноводните; но не можа да убеди Бърн и от тази точка пътищата им започнаха да се разминават.
Бърн се отдалечаваше все повече от заобикалящия го свят. Оттегли се от заместник-президентството на горния курс и се отдаде на четенето и разходките като на единствени цели в живота си. Факултативно взе да посещава следдипломните курсове по философия и биология и присъстваше на всички лекции с прочувствено напрегнат блясък в погледа, сякаш очакваше да чуе оня извод, до който лекторът никога нямаше да се добере. Понякога Еймъри го виждаше да се върти на мястото си и лицето му да пламва, когато в него лумнеше желанието да оспори дадена теза.
Появяваше се из улиците все по-разсеян и дори го обвиниха, че е станал сноб, но Еймъри знаеше, че такова нещо няма, макар че веднъж Бърн мина на четири крачки от него, без изобщо да го забележи, тъй като съзнанието му витаеше на хиляди мили разстояние, а Еймъри почти се задави от възторга, бликнал в него, докато го наблюдаваше отстрани. Бърн като че ли се изкачваше във висини, където кракът на другите никога не би могъл да стъпи.
— Казвам ти — заяви Еймъри на Том, — той е единственият човек сред познатите ми връстници, за когото съм готов да призная, че ме превъзхожда по умствени способности.