Контакт

Ели се затича по стъпалата на старческия санаториум, а после по наскоро пребоядисаната зелена веранда, маркирана на равни интервали от празни люлеещи се столове, и видя Джон Стотън — прегърбен, неподвижен, с ръце, увиснали като тежести. В дясната държеше пазарска чанта, от която стърчаха прозрачна шапчица за баня, несесер за грим на цветчета и чифт спални чехли с помпони.

— Тя си отиде — промълви той, след като погледът му се фокусира и я позна. — Не влизай — помоли я. — Не ходи там. Тя не би се зарадвала, ако я видиш в този вид. Знаеш колко горда беше и колко държеше да изглежда добре. Все едно, тя не е там.

Почти рефлекторно, заради стария си навик и все още непреодоляната неприязън, Ели се изкуши да се обърне и все пак да влезе. Беше ли готова да му се противопостави дори и сега, просто заради принципа? И що за принцип бе това? От посърналото му лице бе очевидно, че скръбта му е неподправена. Той бе обичал майка й. Може би я бе обичал повече от самата Ели. През тялото й мина вълна на укор към себе си. Майка й беше толкова крехка и болна от толкова дълго време, че Ели бе проверявала, много пъти, как ще реагира, когато все пак моментът настъпи. Спомни си колко красива беше майка й на онази снимка, която Стотън й бе изпратил, и изведнъж, въпреки цялата си подготовка, избухна в хлипове.

Стреснат от отчаянието й, Стотън пристъпи към нея, за да я успокои. Но Ели вдигна ръка и с видимо усилие се овладя. Дори и сега не можеше да надмогне себе си и да му позволи да я прегърне. Бяха чужди един на друг, слабо свързани чрез едно мъртво тяло. Но не бе имала право, знаеше го в дълбините на сърцето си, да обвинява Стотън за смъртта на баща си.

— Имам нещо за теб — каза той и затършува в пазарската чанта.

Част от вещите се разбъркаха нагоре-надолу и тя мерна портмоне от изкуствена кожа и кутия с четка за зъби. Трябваше да извърне очи. Най-сетне Стотън се изправи, измъкнал омачкан плик.

Беше надписан: „За Елеанор“. Познала почерка на майка си, Ели пристъпи да го вземе. Стотън изненадано направи крачка назад и вдигна плика пред лицето си, сякаш тя се канеше да го удари.

— Почакай — каза той. — Почакай. Знам, че никога не сме се разбирали. Но направи ми, моля те, една услуга: не чети това писмо преди да дойде вечерта. Съгласна ли си?

В скръбта си изглеждаше с десет години по-стар.