Когато я издърпаха, тя изобщо не изплака. Малкото й личице бе сбръчкано. После широко отвори очи и погледна към ярките светлини, към облечените в бяло и зелено човешки фигури, към жената, лежаща на масата под нея. Заляха я странно познати звуци. По личицето й се изписа изражение, неприсъщо за новородено… Може би на изненада.
* * *
Едва на две години, тя вдигаше ръчички над главата си и произнасяше сладко: „Тата, оп“. Приятелите на баща й се чудеха. Толкова малка, а каква изисканост.
— Не е изисканост — отвръщаше той. — Преди, когато искаше да я взема, започваше да писка. Веднъж й обясних: „Ели, не е необходимо да пищиш. Само кажи: «Тати, хоп»“. Децата просто са си умни. Нали, Преш?2
Е, сега тя беше „оп“, замайващо високо, кацнала на татковите рамене и здраво хванала се за оредяващата му коса. Колко по-добре изглеждаше животът тук отгоре: далеч по-безопасно, отколкото да лазиш сред гората от крака. Там долу можеше да те настъпят. Можеше да се загубиш. И се хвана още по-здраво.
След като отминаха клетките на маймуните, двамата завиха и се озоваха пред нашарено с петна животно, с дълги крака, проточен нагоре врат и рогца на главата му, извисяваща се високо над тях.
— Вратовете им са толкова дълги, че гласът им не може да стигне до устата им, за да излезе — каза татко й.
На нея й домъчня за бедното животно. Но същевременно се радваше, че го има. Беше й хубаво, че съществуват такива чудеса.
* * *
— Хайде, Ели — подкани я нежно мама. В гласа й се долавяше позната весела нотка. — Прочети го.
Сестрата на майка й не бе повярвала, че Ели, само тригодишна, може да чете. Леля й си мислеше, че просто знае наизуст детските приказчици, които й четяха. В този ветровит мартенски ден трите обикаляха по Стейт Стрийт и се бяха спрели пред една витрина. Вътре, на слънчевата светлина, блестеше камък в пурпурно червено.
— Би-жу-тер — прочете бавно Ели, произнасяйки всяка сричка поотделно.
* * *
Тя гузно се промъкна в гостната. Старият радиоапарат „Моторола“ стоеше на рафта, откакто се помнеше. Беше много голям, тежък и както го бе опряла до гърдите си, за малко да го изтърве. Отзад на капака му пишеше: „Опасно. Не отваряй“. Но тя знаеше, че не е включен, значи нямаше опасност. Изплезила езиче, отвъртя винтовете и вътрешността му се оголи пред очите й. Както и очакваше, вътре нямаше никакви малки оркестърчета и миниатюрни говорители, които кротко си живуркат мъничкия си живот и чакат някой да натисне копчето на „включено“. Вместо тях, кутията беше пълна с красиви стъклени тръбички, които малко й приличаха на лампички. Някои наподобяваха кубетата на московските църкви, които бе виждала в една книга. Зъбците в основата им съвършено съвпадаха с отворите, за които бяха предназначени. Тя отстъпи назад, включи копчето и пъхна щепсела в контакта на стената. Ако не го пипа и стои по-далече от него, как може да й навреди?
След няколко мига тръбичките започнаха да светят, но не излезе звук. Радиото беше „счупено“ и преди няколко години си бяха купили по-нов модел. Една от тръбичките не светеше. Ели изключи приемника и измъкна непослушната тръбичка от гнездото й. Имаше някакъв метален квадрат, свързан с жички. Електричеството минава през жичките, помисли си разсеяно. Но първо трябва да стигне до тръбичката. Един от зъбците й се стори прегънат и с известно усилие тя успя да го изправи. След като отново пъхна тръбичката на мястото й и включи приемника, с радост забеляза, че лошата тръбичка засвети. Заля я океан от еднообразен шум. Ели хвърли поглед към вратата и намали звука. Завъртя копчето с надпис „честота“ и се спря на нечий глас, който възбудено говореше… доколкото можеше да разбере, за някаква руска машина, която е отишла в небето и безкрайно обикаля около Земята. „Безкрайно“, помисли си тя. Отново завъртя копчето, за да потърси други станции. После се уплаши, че ще я открият и изключи приемника, завинти хлабаво капака и още по-трудно го вдигна и го постави на рафта.
вернуться
1
Английски мистичен поет и художник. — Б.пр.
вернуться
2
От англ. precious — „скъпа“. — Б.пр.
