Леговище от кости
- Автор: Волвертон Дэйв
- Серия: the runelords #4
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Леговище от кости». Краткое содержание книги:
Навсякъде из града догаряха пожари. Сред руините като изпочупени ребра стърчаха греди. Но той усещаше съхранения под земята живот като семенца, които всеки момент ще поникнат.
Начерта върху земята руна за защита от огън и пламъците наоколо започнаха да се смаляват и да гаснат.
Спусна се по една малка уличка, опитвайки се да открие живот, и спря пред една врата. Йоме, Боренсон и останалите го следваха с безмълвно страхопочитание.
На светлината на звездите с острото си зрение той успя да забележи на земята пред вратата руни на защита от преследвачи.
Габорн знаеше, че в Карис има стотици такива врати. Векове наред бяха прекопавани тунели и убежища — складове за стоки, гробници за богатите, тайни проходи под стените на замъка.
— Извършил си велико дело — обърна се Габорн към чародея Бинесман.
И прати безмълвно послание към скритите си под земята Избрани: „Излезте навън. Опасността отмина и халите са победени.“
Мина доста време, преди вратата да се открехне и отвътре да надникнат двама пребледнели от уплаха мъже — и двамата стискаха копия.
И започнаха да излизат. Хората на Карис се заизмъкваха от скривалищата си — първо една старица, след нея други две… и скоро улиците започнаха да се изпълват с народ. Всички поглеждаха с благоговение към небето — пушеците бяха започнали да се оттеглят и звездите грееха като диаманти, сякаш от бистрия нощен небосвод валеше порой от злато и сребро.
Надигнаха се възторжени възгласи. Тълпите изпълниха улиците и стана ясно, че макар много от жителите да са загинали в битката, може би половината са оцелели.
Изуменият Боренсон не откъсваше очи от тълпящия се народ и не спираше да повтаря:
— Страхувах се, че всички са измрели. Мислех, че всички са избити.
— Милорд — викна капитан Темпест на Габорн, — воините на Интернук настояват за преговори.
Габорн се изкатери на близката стена и погледна надолу към езерото. Корабчетата се полюшваха върху повърхността му като листа, осветени от запалените в тях факли. Поклащаха се като кадилници върху водата. Йоме бе застанала до Габорн с царствената си корона, грейнала с хилядите си скъпоценни камъни, а зелената игла на Габорн блещукаше като кацнала на рамото му звезда.
Огромните риби кръжаха край основите на замъка.
Старият Олмарг, върховният военачалник на Интернук, приближи с корабчето си, тласкано от грациозните движения на гребците. Видя водните духове и нареди на гребците да спрат. След това погледна нагоре към Габорн, присвил окото, с което виждаше, сякаш го преценяваше.
Габорн огледа корабите. Все още усещаше заплахата. Олмарг се колебаеше дали да продължи щурма срещу града, или да отплава.
— Народът в това царство е под закрилата ми — предупреди го Габорн. — Ако тръгнеш насреща ни, ще те унищожим.
Олмарг изръмжа и отговори заплашително:
— Дойдохме и се бихме, за да си вземем плячката, а ти нищо ли няма да ни дадеш? Моите мъже проляха реки от кръв. Редно е да ни се отплатите.
— Певците ще възпяват името ти, че си се сражавал храбро — отвърна Габорн. — Твоите внуци ще те славят вовеки.
Олмарг се изкикоти и хвърли поглед на юг. Тътенът от стъпките на халите долиташе като рева на океан, черните им гърбове блещукаха под звездната светлина, докато се катереха по хълмовете.
— По дяволите! — изруга Олмарг. — Значи сме дошли да се бием само за слава. — Той изгледа Габорн още веднъж и моментално прецени, че човек, който е успял да отблъсне цяла армия хали, няма лесно да се уплаши. И се усмихна широко: — Все пак си заслужава.
Олмарг вдигна високо една ярка сфера. Габорн зърна вихрещите се в нея облаци и светкавици, сякаш вътре бушуваше буря, и в същия момент от север се надигна вихрушка.
— Вдигай платната! — викна Олмарг. — Прибираме се у дома.
Габорн кимна замислено. Опасността напускаше Карис.
Щом воините на Интернук отплуваха, Ейвран се огледа и видя препускащи на запад войски. Много воини на Радж Атън бягаха презглава по хълмовете, ужасени, че Габорн ще ги накаже за урок на останалите. Риала Лоуикър се държеше по-достойно. Бойците й се струпаха на едно място, роговете нададоха протяжен вой и войската потегли в бавен марш на север под разветите от вятъра знамена.
Сякаш в отговор на призива на роговете, главанаците се изкатериха на хълма на запад и се развикаха:
— Уа-хут! Уа-хут!
И така до безкрай.
Задумкаха по кухите дънери, а водачите им вдигнаха над главите си една умряла хала, сякаш правеха жертвоприношение на Габорн, и я оставиха върху бойното поле.