Без дом
- Автор: Мало Гектор
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Без дом». Краткое содержание книги:
Решихме той да остане и да преспи в колата на Боб, а аз да отида сам в странноприемницата „Големият дъб“. Нали трябваше да узная накъде ще замине семейство Дрискол на следния ден?
— Не си отивай — повтаряше ми Матиа, — ще тръгнем утре заедно.
— Ами ако не намерим никого в странноприемницата „Големият дъб“?
— Тогава още по-добре! Ще бъдем свободни.
— Няма да напусна семейство Дрискол по този начин. Пък и мислиш ли, че няма да ни настигнат веднага? Къде ще вървиш с тоя крак?
— Добре, ще отидем, щом искаш, но утре! Не тръгвай тая вечер, страх ме е.
— От какво?
— Не зная, страх ме е за тебе.
— Остави ме да отида, обещавам ти, че ще се върна утре.
— Ами ако те задържат?
— За да не ме задържат, ще ти оставя арфата си.
Ще трябва да се върна да я взема.
И въпреки страха на Матиа тръгнах, без самият аз да се боя ни най-малко.
От кого, от какво да се боя? Какво можеха да искат от един несретник като мене?
Не чувствувах в сърцето си ни най-малка уплаха, но бях много развълнуван. За първи път бях истински сам, без Капи, без Матиа, и тая самота ме потискаше, а същевременно тайнствените нощни гласове ме смущаваха. И луната, която ме гледаше с бледото си лице, ме натъжаваше.
Въпреки умората вървях бързо и стигнах странноприемницата „Големият дъб“. Но напразно търсих нашите коли — нямаше ги никакви. Видях две-три жалки двуколки с платнени чергила, голяма дъсчена барака и две покрити каруци, откъдето се носеше рев на хищни зверове, но ярко изпъстрените коли на семейство Дрискол не видях никъде.
Като обиколих странноприемницата, съзрях светлина в едно прозорче и като помислих, че всички не са си легнали, почуках на вратата. Стопанинът със злото лице, когото бях забелязал преди, сам ми отвори и ме освети с фенера си право в лицето. Видях, че ме позна. Но вместо да ме пусне да вляза, той скри фенера зад гърба си, огледа се наоколо и се поослуша.
— Вашите коли тръгнаха — каза той — и баща ви поръча да го настигнете в Луис, без да губите време, като вървите цялата нощ. На добър път!
И ми хлопна вратата под носа, без да добави нито дума.
Откакто се намирах в Англия, бях научил доста английски и разбрах това късо изречение. Но една дума, и то най-важната, не можах да разбера. Луис беше казал стопанинът. Къде се намираше тая местност? Нямах никаква представа, защото тогава не знаех, че Луис е английското произношение на Lewis, име на град, което бях виждал написано на картата.
Прочее и да знаех къде се намира Луис, не можех да изоставя Матиа и да отида там веднага — трябваше да се върна при него, колкото и да бях уморен. Тръгнах пак и след час и половина лежах на мека слама край Матиа в колата на Боб, разказах му с няколко думи какво се беше случило и заспах, капнал от умора.
Няколко часа сън ми възвърнаха силите и сутринта се събудих, готов да тръгна за Луис, ако, разбира се, Матиа, който продължаваше да спи, можеше да ме последва.
Излязох от колата и тръгнах към нашия приятел Боб, който — станал преди мене, палеше огън. Гледах го как, застанал на четири крака, духаше с всички сили под гърнето, когато ми се стори, че видях Капи, воден за връвчица от един полицай.
Смаян, аз се вцепених и се питах какво може да означава това. Но Капи ме позна и дръпна силно връвчицата, която се изплъзна от ръцете на полицая. Тогава с няколко скока той изтича към мене и скочи в ръцете ми. Полицаят се приближи.
— Това куче ваше ли е? — попита ме той.
— Да.
— Тогава ви арестувам.
Той ме хвана за лакътя и здраво го стисна. Думите и постъпката на полицая накараха Боб да стане. Той се приближи.
— Защо арестувате това момче? — запита той.
— Вие брат ли сте му?
— Не, приятел.
— Един мъж и едно дете са се вмъкнали тая нощ със стълба през един висок прозорец в черквата „Сент Джордж“. С тях било това куче, за да ги предупреди, ако някой дойде да им попречи. Така и станало. В уплахата си не успели да вземат кучето със себе си, като избягали през прозореца, то не могло да ги последва и останало в черквата. Уверен бях, че ще открия крадците с помощта на кучето, и залових единия. А сега къде е бащата?
Не знаех тоя въпрос към мене ли е отправен, или към Боб, и не отговорих — бях поразен.
И все пак разбрах какво се беше случило, неволно го отгатвах: не бяха взели от мене Капи, за да пази колите, а защото слухът му беше остър и можеше да предупреди крадците, когато обират черквата; после, колите не бяха тръгнали привечер само за удоволствието да пренощуват в странноприемницата „Големият дъб“ и ако не се бяха отбили в тая странноприемница, то беше, защото кражбата е била открита и е трябвало да избягат колкото се може по-бързо.