Без дом

Когато вечерята свършва, Матиа се приближава до мене и ме дръпва настрани, до самия прозорец.

— Хрумна ми една мисъл — казва той. — Толкова често сме свирили за чуждите, защо да не посвирим малко за тези, които обичаме.

— Та няма ли за тебе удоволствие без музика? Навсякъде и винаги музика? Спомни си как уплаши нашата крава.

— Ще изсвириш ли неаполитанската си песен?

— На драго сърце, защото тя е причината Лиза да проговори.

И вземаме инструментите си. От една хубава кутия, подплатена с кадифе, Матиа изважда стара цигулка, която прекрасно би струвала два франка, ако решим да я продадем, а аз измъквам от калъфа една арфа — дървото и, плискано от дъждовете, е възвърнало естествения си цвят.

Събират се в кръг около нас. Но в същия миг се появява едно куче — Капи.

Много е стар горкият Капи и е глух, но е запазил доброто си зрение. Той е познал арфата от възглавничката, на която си лежи, и идва, куцук-куцук, за „представлението“. Стиска гаванка в муцунката си. Иска да обиколи на задните си лапи „почитаемата публика“, но няма сили. Тогава сяда и като се покланя важно на „публиката“, слага лапа на сърцето си.

Като изпявам песента, Капи се изправя криво-ляво и тръгва да обикаля с гаванката. Всеки пуска своята лепта и Капи, смаян от сбора, ми го носи. Никога не е събирал толкова много пари, само в златни и сребърни монети — сто и седемдесет франка!

Целувам го по носа, както някога, когато той ме утешаваше, и споменът за моята детска неволя ми навява една мисъл, която веднага споделям:

— Тия пари ще бъдат първата вноска за създаването на приют за малките улични музиканти. Майка ми и аз ще направим останалото.