Торба с кости
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #40
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Еленкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Торба с кости». Краткое содержание книги:
Въпреки кошмарите (а може би тъкмо заради тях) след четиригодишно отсъствие Майкъл Нунан се връща в къщата на брега на езерото Дарк Скор.
На пръв поглед всичко е същото, но всъщност са настъпили не забележими промени — всички обитатели са подвластни на могъщия милионер Макс Девор, който ги манипулира с една-единствена цел: да отнеме тригодишната си внучка Кира от майка й. Майкъл неволно е въвлечен в битката на властния старец, който е свикнал да получава всичко, което пожелае. Същевременно писателят се опитва да разгадае тайната на „Сара Лафс“, където денонощно го преследват призраци, а магнитните букви на вратата на хладилника изписват странни послания. Какави ли свръхестествени сили витаят в къщата… и какво искат от Майкъл?
Изписах страницата почти до долу, когато отново усетих вихъра, мразовит като ледена януарска лапавица. Настръхнах, носът ми се вледени, а от устата ми започнаха да излизат облачета пара. Ръката ми се сви в юмрук и моливът се строши на две. Зад мен хлопката на Бънтър нададе последен яростен звън и млъкна. Отново иззад мен дочух две изпуквания, сякаш някой отвори последователно бутилки шампанско. После всичко свърши. Отново бях сам.
Спрях стереоуредбата тъкмо когато Мик и Кит подхващаха версия на негърската песен „Виещ вълк“, изтичах горе и изключих пожарната аларма. Надвесих се през прозореца на голямата спалня за гости, насочих ключодържателя към шевролета и натиснах бутона. Алармата млъкна.
Като елиминирах най-ужасните шумове, остана да грачи само телевизорът в кухнята. Слязох долу, изключих и него, и ръката ми още беше върху копчето, когато погледът ми попадна върху часовника на Джо. Най-сетне гадният котарак бе престанал да клати опашка, а големите му пластмасови очи лежаха на пода.
Слязох до „Вилидж“ да вечерям, грабвайки последния брой на неделния „Телеграф“ („Компютърен магнат умира в родния си град в Западен Мейн“ гласеше заглавието), преди да се настаня на бара. Към статията имаше студийна снимка на Девор с около тридесет години по-млад. Усмихваше се. Повечето хора го правят доста естествено. Усмивката на Девор беше като залепена на лицето му.
Поръчах боб, останал от събота. Баща ми не си падаше по афоризмите — в нашето семейство е задължение на мама да сее семената на мъдростта — но претопляйки в неделя следобед боба от събота вечер, той неизменно повтаряше, че бобът и говеждото са винаги по-вкусни на втория ден. Сигурно ми се е запечатало в съзнанието. Единствената друга мъдрост, която помня от баща си, е правилото, че винаги трябва да си миеш ръцете след като си бил в тоалетната на автогарата.
Докато четях материала за Девор, Одри дойде и ми съобщи, че Ройс Мерил е починал, без да дойде в съзнание. Погребението щяло да се състои във вторник в църквата „Баптистка благодат“. Почти целият град щял да бъде там, а много хора щели да отидат само за да видят връчването на бастуна от „Бостън Поуст“ на Айла Мезърв. Мисля ли да ида? Не, отвърнах, вероятно не. Струваше ми се по-разумно да не допълвам, че по същото време сигурно ще съм на победно тържество у Мати Девор.
Докато се хранех, през заведението се точеше обичайният за късен неделен следобед поток от клиенти; хора си поръчваха сандвичи, боб, сандвичи с пилешка салата, купуваха стекове бира. Някои бяха от ТР. Не забелязвах повечето, а и никой не ме заговори. Не знам кой е оставил салфетката върху вестника ми, но когато го разгърнах на спортните страници, вече беше там. Вдигнах я с намерението да я отместя, и тогава видях, че отзад с големи черни букви е написано: „МАХАЙ СЕ ОТ ТР“.
Така и не разбрах кой я е оставил. Би могъл да е всеки един от посетителите.
Глава 23
Отново се смрачи и здрачът се изпълни с декадентско величие. Слънцето почервеня и се спусна към хълмовете, отблясъците от последните лъчи затанцуваха в маранята и небето на запад пламна, сякаш на Бог му потече кръв от носа. Седнах на верандата и загледах залеза, опитвайки се да решавам кръстословица, но нищо не се получаваше. Когато телефонът иззвъня, захвърлих „Трудни задачи“ върху ръкописа и отидох да вдигна. Беше ми омръзнало да гледам заглавието на книгата си всеки път, като мина покрай нея.
— Ало?
— Какво става там? — попита Джон Стороу. Дори не си направи труд да каже „здрасти“. Обаче не беше ядосан — стори ми се адски въодушевен. — Изпуснах целия сапунен сериал!
— Самопоканих се на обед във вторник — информирах го. — Надявам се, че нямаш нищо против.
— Съвсем не, хубаво си направил, колкото повече, толкова по-весело. — Думите му прозвучаха напълно искрено. — Ама какво лято, а? Какво лято! Нещо интересно напоследък? Земетресения? Изригващи вулкани? Масови самоубийства?
— Чак масови самоубийства няма, но един старец почина.
— Стига бе, цял свят знае, че Макс Девор хвърли топа. Изненадай ме, Майк! Зашемети ме! Накарай ме да изрева от недоумение!
— Не, имах предвид другия старец. Ройс Мерил.
— Не зная за кого… о, чакай малко. Онзи със златното бастунче, дето е като експонат от „Джурасик Парк“ ли?