Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Изправих се. Желанието ми за сън внезапно се бе изпарило. Стотици въпроси се трупаха в главата ми, но зададох най-важния.
— Как успя да я събудиш? За това е нужно Осезание, Умение и кръв. Много добре го знам!
— Така беше. И така е. Умението го имам на върховете на пръстите си, а кръв лесно се намира. — Потърка китката си. — Нямах и все още нямам Осезание. Но сигурно си спомняш, че с цялата си глупост вложих част от себе си в Момичето, когато се опитвах да завърша извайването й и да я събудя.
— Както и аз — рекох виновно.
— Да. Знам — меко рече той. — И всичко това все още е в нея. Ти вложи спомените, които не можеше да понасяш, и емоциите, които не си позволяваше да изпитваш. Даде й огорчението си, че майка ти те е изоставила и че никога не си познавал баща си. Даде й мъченията на Славен в тъмницата му. И най-вече й даде болката, че си оставил Моли и детето си не на друг, а на Бърич. Вложи в нея гнева, болката и чувството, че си предаден. — Шутът въздъхна. — Всичко това все още е в нея. Нещата, които не си позволяваше да чувстваш.
— Всичко това е отдавна зад мен.
— Ти отряза част от себе си и продължи напред, вече по-малко от онова, което беше.
— Не гледам на това по този начин — възразих студено.
— И не можеш — спокойно рече Шутът. — Защото не можеш наистина да си спомниш колко ужасно е било всичко. Защото го вложи в Момичето.
— Можем ли да оставим тази тема? — попитах почти уплашен, почти разгневен, но и объркан от това какво всъщност е причина за тези чувства.
— Трябва да я оставим. Защото ти вече я остави, преди много години. И само аз ще знам пълната дълбочина на чувствата ти. Само аз ще помня кой и какво беше, преди да го сториш. Защото ние с теб сме свързани не само чрез Умението и съдбата, но и защото и двамата продължаваме да живеем в Момичето. И защото знаех какво е влязло в нея, можех да я достигна и да я събудя. Успях да й предам, че отчаяно се нуждая да стигна до целта си. И тя ме донесе до Аслевял. Беше странно пътуване, диво и великолепно. Знаеш, че съм летял на нея и преди. Бях с нея, когато тя и другите дракони атакуваха не само Алените кораби, които нападаха Шестте херцогства, но и Белите кораби, жестоките оръжия на Бледата жена. Беше ми странно да съм насред истинска битка. Не ми хареса.
— На никого не му харесва — уверих го.
— Сигурно си прав. Но този път полетът беше различен. Не виждах убийства, а и с нас нямаше други дракони. Бяхме само тя и аз. Седях зад нея и я бях хванал за талията. Нали знаеш, тя е част от дракона, а не отделно създание. По-скоро като крайник във формата на момиче, отколкото нещо друго. Затова не разговаряше с мен, но колкото и да е странно, ми се усмихваше и от време на време се обръщаше към мен или ми посочваше в света под нас нещо, което искаше да видя. Летеше неуморно. Откакто мощните й драконови криле ни издигнаха над покрова на дърветата до момента, когато кацна на черния бряг на Аслевял, не спря за почивка. Отначало летяхме в синьото лятно небе на земите отвъд Планинското кралство. После се издигнахме високо, докато сърцето ми не започна да бие лудо и не се замаях. Прелетяхме над снежните върхове и проходи на Планините, после отново се спуснахме в лятото. Летяхме над селата на Планинското кралство. Бяха се сгушили в гънките на планините, стадата им бяха пръснати по стръмните склонове като бели ябълкови цветчета, посипали се върху тревата на градина след пролетна буря.
Мислено си представих картината и се усмихнах, когато разказа как рано сутринта прелетели над едно селце в Шестте херцогства и едно момче ги видяло и се втурнало с викове към къщата си. След това говореше за реки като сребърни жили в земята и засети поля като кръпки, и за океана, подобен на намачкана хартия, посипана с течно сребро. Мислено летях с него.
Сигурно съм заспал, унесен от странния му разказ. Когато се събудих, нощта отдавна бе настъпила. Лагерът бе притихнал, а в гърнето трептеше слабо пламъче на върха на потопения в масло фитил. Лежах под едно от одеялата на Шута до постелката му. Той спеше, свит като коте, челото му почти докосваше моето. Дишаше дълбоко и спокойно, едната му изящно издължена длан бе обърната нагоре, сякаш ми предлагаше или ме молеше за нещо. Протегнах се в просъница и поставих ръката си в нея. Той като че ли не се събуди. Колкото и да е странно, почувствах покой. Затворих очи и потънах в дълбок сън без сънища.
(обратно)Глава 19 Под леда
Жителите на Външните острови винаги са били пирати. През годините преди Войната на Алените кораби имаше нападения, както е било винаги. Отделни кораби, водени от кемпра на един или друг клан, предприемаха бърза атака, отмъкваха добитък, събрана реколта, а понякога и пленници. Беарния поемаше по-голямата част от тези сблъсъци и изпитваше от тях толкова удоволствие, колкото и Шоукс от граничните си спорове с Халкида. Херцогът на Беарния, изглежда, бе доволен, че те са негова грижа, и не се оплакваше много от тях.