Другата Болейн

— Можете ли да поспите, ако се облегнете на мачтата?

— Не, не мисля, че бих могъл.

— Ами ако легнете на платната?

— Опасявам се, че ще се претърколя.

Аз се озърнах. Повечето хора се бяха отдалечили към подветрената част на кораба и дремеха или играеха хазарт. Бяхме почти сами.

— Да ви прегърна ли?

— Иска ми се да го направите — каза той слабо, сякаш му беше твърде лошо, за да говори.

Сменихме си местата, аз застанах с гръб към мачтата и тогава той положи хубавата си къдрокоса глава в скута ми и обви кръста ми с ръце. Почувствах пълно задоволство, както всеки път, когато бяхме близо един до друг. Сякаш тялото ми бе копняло за него цял живот, независимо от това какво ми казваше умът; и ето, накрая той беше тук, с мен.

Отметнах глава назад и почувствах хладния морски бриз по страните си. Полюшването на кораба ме караше да се унасям сред глухото скрибуцане и глъхнещия в платната вой на вятъра. Звуците ставаха все по-тихи, а аз все повече се унасях в сън.

Събуди ме топлината на неговото докосване, главата му беше сгушена в скута ми и потъркваше бедрата ми, ръцете му опипваха пелерината ми, галеха ръцете, талията, шията и гърдите ми. Докато сънливо отварях очите си под тази вълна от усещания, той повдигна главата си и целуна оголената ми шия, бузите, клепачите, и най-подир ме целуна страстно по устата. Устата му беше топла, сладка и никак не бързаше, езикът му си проправи път между устните ми и ме възбуди, така че ми се прииска да го изпия, исках той да ме целува, после да ме свлече долу, на изтърканата с пемза палуба, да ме обладае, тогава и там, и никога вече да не ме пусне.

Когато той разхлаби прегръдката си и се канеше да ме пусне, аз бях тази, която сложи ръце на тила му и придърпа отново устата му, и моята страст беше тази, която ни ръководеше, а не неговата.

— Има ли тук някъде каюта? Койка? Място, където да можем да идем? — попита ме той, останал без дъх.

— Дамите са заели всички каюти, а аз отстъпих койката си.

Той изпъшка разочаровано, след което прекара пръсти през косите си и се засмя на себе си.

— Боже Господи, приличам на полудяло от любов хлапе! — каза той. — Треперя от страст.

— Аз също — казах аз. — О, Господи, аз също.

Уилям се изправи на крака.

— Изчакайте тук — каза той и изчезна вътре в кораба. Той се върна с чаша разредена бира, която първо предложи на мен, а после сам отпи една голяма глътка.

— Мери, трябва да се оженим — каза той. — Или ще трябва да поемете пълна отговорност за моето полудяване.

Аз се разсмях слабо.

— О, любов моя…

— Да, това съм аз — каза той поривисто.

— Какво сте?

— Аз съм вашата любов. Кажете го пак.

За момент помислих да откажа, но се бях изморила да отричам истината.

— Любов моя.

Той се усмихна на думите, сякаш за момента те му бяха достатъчни.

— Елате тук — каза той и разтвори наметалото си като крило и ме призова към перилото на кораба. Аз се подчиних, застанах до него, той обгърна раменете ми с топлото си наметало за езда и ме придърпа близо до себе си. Под заслона на плаща му, аз прокарах ръка около кръста му, облегнах глава на рамото му и ние стояхме така дълго и спокойно, поклащайки се един до друг, ведно с движението на кораба — единствени свидетели бяха чайките.