Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
Вървях сред тях и смъртта вървеше с мен.
Смърт и огън. Феракинд ми крещеше от мястото, където живее огънят, пееше песен на унищожение, което унищожаваше и мен. Феракинд и всички други, загубили се в огъня, всички те в едно, слети, зовящи ме да ида и аз. А в сухата пуст, където падат мъртвите — други гласове, и те мамещи, и те неумолими. Мъртвия крал се пресегна за мен, използва пътеките, по които некромантството стигаше до сърцевината ми, изля се там, давеше ме. Феракинд и Мъртвия крал, всеки с многобройната си свита, дърлеха се за мен както кучета се дърлят за кокал. И докато те се сражаваха, смърт и огън вилнееха наоколо като в преизподня, хора умираха, десетки, стотици, хиляди, сгърчени, смърдящи, цвърчащи купчини.
49.
Воинът язди черен жребец. Димен покров е затиснал руините на замъка зад него, вятърът открива тук-там прозири към задавеното с трупове, раздрано гърло на крепостната стена. Същият вятър развява дълга черна коса по раменете му, като знаме, играе си с парцаливите останки на плаща му. Вляво и вдясно от него още конници изникват от мъглите на войната, всичките бойци, броните им огънати, разкъсани, омазани със сажди и кръв. Воин гигант в очукана ризница носи щандарта — анкратския черен глиган върху червеното поле на Ренар. Изникват по един и по двама, движат се бавно, сякаш огромното разстояние, от което се виждат, обезсмисля бързането. Всяко копито среща земята без звук, но окончателно, като врата на гробница, която се затръшва. Мъжете се полюляват на седлата с ритъма на бавния тръс, но всяко движение е разтеглено и трае цяла епоха.
Там, където спечената мръсотия се люпи и пада от бронята на воина, металът грейва с цветовете на дъгата, онази особена окраска, която стоманата придобива, когато е излъскана и намаслена добре. До него язди рицар, и той тъмнокос, но малко по-стар, с лека усмивка на пълните си устни, черни къдрици са полепнали по челото му, на кръглия му щит има орлова глава от червена мед, огнен бронз и сребро, на кръста му виси меч с широко острие, на седлото му — черно желязно млатило. Вляво от тях — друг мъж с броня и на бял жребец, първокласен ездач, слял се с животното си както стар морски вълк се слива с палубата на кораба. Бронята му е в готическия стил на Конски бряг, плащът му е син да напомня за морето, на щита му са изобразени белият кораб и черното слънце на дом Утрен.
Зад тях — свещеник, кацнал нервно на гърба на изнервено муле. Вятърът развява проскубани сиви кичури около навъсеното му лице.
Мъжът в центъра, мъжът начело на тази изникваща армия, гледа право напред. Вълчи череп виси от лъка на седлото му. Череп на вълк или на голямо куче. Лицето на мъжа е белязано, лявата половина е разкривена и грапава, сякаш скулпторът е чул камбанката за края на работния ден и е зарязал творението си недовършено. Пред едното му око, прикрепен с железни нитове към шлема, виси сребърен пръстен, достатъчно голям да покрива окото заедно с част от веждата и скулата. Ако знаете, че по външната обиколка на пръстена има вдлъбнатини, сигурно бихте ги видели, но това би било само плод на въображението ви, защото вдлъбнатините, като всички други дребни детайли от картината, са жертва на разстоянието между нас, разстояние от хиляда метра.
Омръзна ми да се гледам и вдигнах пръстена, за да обхвана пейзажа със собствените си очи.
Намерили ме гол, всичко по мен било станало на пепел, освен меча, по чието острие още танцували пламъци. Онзи огън горял с часове и дори сега ми се струва, че виждам отражението му по острието. Дадох име на меча си, за пръв път. Нарекох го Гог, макар да мисля, че в стоманата се е запазило само ехо от него, като ехото от Фекслър Брюс, мъж, който преди време, много отдавна, се застрелял в стазисна камера с Колт 45. Светът се бил завъртял, каза той. И го оставил зад себе си.
Когато Макин ме увил в плаща си, съм отворил очи. Раната на гърдите ми изглеждала съвсем нормално — лъскава розова тъкан с бели ръбове. Огънят бил изгорил некромантското в мен без следа, а накрая, точно преди да капитулира, смъртта угасила Гог. Чувствах отсъствието и на двамата, като дупки в света. Гог го няма. Повече няма да го видя.
Огънят ме беше напуснал, защото винаги е бил на Гог, а не мой, некромантството — също. Сега имам дрехи и броня, но иначе съм гол и незащитен пред света, нищичко си нямам освен острия ум, още по-острия език и острието на Анкратите.