Кралят на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-437-6
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралят на тръните». Краткое содержание книги:
Момчето, което иска да бъде крал, вече е седнало на трона.
Едва деветгодишен, принц Хонорий Йорг Анкрат се е заклел да отмъсти за смъртта на майка си и брат си и да накаже баща си, задето не го е сторил той. На петнайсет тази клетва вече е почти изпълнена. Сега е на осемнайсет… и трябва с меч да удържи онова, което е взел с жестокост и коварство.
Крал Йорг е човек преследван — от призрака на малко момче, от тайнствена медна кутийка, от страстта си по една жена, която язди с врага му. Тормозен от кошмари за зверствата, които е извършил сам, и за другите, които е понесъл като дете, той е изпълнен с гняв.
И сякаш този гняв не стига, сякаш жаждата за мъст не го изяжда отвътре, двайсетхилядна армия е тръгнала към портите на замъка му. Врагът е много по-силен от него. Йорг знае, че това е битка, която не може да спечели честно. Ала в тъмно подземие Йорг е открил неща древни и отдавна изгубени. Някои биха ги нарекли магия. Йорг не е сигурен. Знае само, че би могъл да използва тайните им в предстоящата битка — да ги използва по ужасен начин…
— Късмет, че не стана при първия изстрел, нали? — Изтеглих меча си с лявата ръка.
Еган почти успя да блокира първия ми замах. Много го биваше, признавам. Острието се заби в коляното му и той падна.
Петимата рицари, дошли с Еган, понечиха да нападнат. Аз се замотах с пистолета, фраснах го в дръжката на меча си. После го вдигнах отново и стрелях — веднъж, два пъти, три, четири, пет. Всичките се строполиха с червени дупки в лицата. С лявата ръка щях да пропусна.
— Копеле! — Еган се мъчеше да изпълзи към мен.
— Тази игра не е твоя! — креснах аз. Достатъчно силно да ме чуят стрелянските хиляди, но те не ме чуха, защото крещяха и тичаха към мен, жадни за кръвта ми. Вдигнах рамене. — Аз не играя по твоите правила.
Избих меча от ръката на Еган и махнах на своите секунданти.
— Доведете ми Гомст!
В пистолета не бяха останали куршуми, затова го захвърлих с все малкия щит и клекнах до Еган да му сваля шлема. Наложи се да срежа каишките с ножа си. Може и да съм го понарязал малко, не знам.
— Не е нужно да свършваш така, Еган. — Хванах го за врата. — В пръстите ми има смърт, между другото. Стана ми гадно, когато ме нарече братоубиец, но иначе си прав, вярно е. Убих горкия Дегран, без да искам. Усещаш ли я? В пръстите ми? Представяш ли си какво мога да направя, ако поискам? Ако наистина поискам да те нараня?
Той изкрещя отново, направо ми проглуши ушите.
— Виждаш ли? — успях да вмъкна в една пауза между крясъците му. — Не се гордея с начина, по който научих това, но така или иначе го мога. Мога да убия части от гръбнака ти и ще изпитваш същата болка като сега, докато си жив. С години може би. Или мога да те парализирам и да ти отнема речта, така че никой да не чуе как страдаш и никого да не помолиш за милостив край.
Войниците на принца прииждаха на бегом, но пък склонът помежду ни беше дълъг.
— Какво искаш? — попита той.
Вече бях убил връзката между мозъка и мускулите му и Еган знаеше, че не си измислям. За едно го бях излъгал обаче — че мога да съживя убитото, да възстановя повреденото.
— Да бъдем приятели, а? — казах аз. — Знам, че не бих могъл да ти имам доверие дори ако ме наречеш свой брат… но въпреки това го направи, става ли?
— Какво? — каза Еган.
— Йорг! Трябва да се махнем оттук! — Вуйчо Робърт сложи ръка на рамото ми.
Не му обърнах внимание. Вместо това усилих притока на болка в Еган.
— Наречи ме брат.
— Брат! БРАТ! Ти си мой брат — извика той, после изпищя, после захъхри.
— Отче Гомст, чу ли това? — попитах.
Старецът кимна.
— Нека го направим официално тогава — казах аз. — Осинови ме в своето семейство, братко.
Нараних го отново.
— Йорг! — Макин ми сочеше прииждащите хиляди, сякаш имаше шанс да не съм ги забелязал.
— Аз… осиновен си. Ти си мой брат — изхъхри Еган.
— Отлично. — Оставих го да падне. Станах и изтрих кръвта му от ръцете си в наметалото на Макин.
— Трябва да бягаме! — Макин направи няколко крачки към Призрачния с надежда, че ще го последвам.
— Не ставай глупав — казах аз. — Никога няма да стигнем дотам.
— Какъв е планът? — попита Макин.
— Надявах се, че ще се откажат. Така де, едва ли харесват особено тази торба с лайна. — Ритнах Еган в главата, но не много силно. Глупаво е да си изкълчиш глезена, когато може да ти потрябва за бягство. — Избих повече от половината армия. И двамата им принцове са мъртви. Защо просто не си идат по домовете, за бога! — Последното го извиках достатъчно силно, за да ме чуят първите, чиито лица вече различавах.
— Това ли е? — попита вуйчо Робърт. — Просто си се надявал?
Ухилих се и го погледнах.
— Последните десет години живея от намеци, облози, надежда и късмет.
Огънят танцуваше зад него, греди падаха от требушета. Пламъците бяха странни, също като другите в замъка, някак плоски и крехки. Алени стрии се издигнаха през тях, като пунктир…
— Дойдох да видя как умираш. — Сагеус стоеше вляво от мен, гол въпреки студа, ако не броим набедрената превръзка, целият нашарен с татуирани писмена.
Не очаквах да го видя тук, но се постарах да скрия изненадата си. Пристъпих към него.
— Не съм тук. Така и няма да се научиш, нали, Йорг от Анкрат?
Виждаше се, че ме мрази. Това само по себе си беше малка победа — че предизвиквам емоция в кротките му кравешки очи.
— Сериозно? — попитах аз.
Той погледна Еган, отпуснат и кървящ в лъскавата си броня.
— Можех да постигна велики неща с този. Знаеш ли колко време ми отне да намеря мъж толкова силен и едновременно с това толкова податлив на влияние? С Орин не можех да работя. Той беше по-труден и от баща ти, а Олидан беше много труден.