Аз умрях вчера

— Питай искат ли нещо да ми предадеш. Ще ти се обаждам от време на време.

Вика не попита на какъв телефон може да се свърже с мен, което ме зарадва.

Три дни след това вечер отивах при майка ми, изслушвах безкрайните й монолози за врагове, които се стремели да унищожат всички руснаци, но това пак беше по-добре от покорното мълчание на Вика. Майка ми, макар и луда, не е съвсем без ум, така че веднага попита защо всъщност синът й не се прибира вкъщи. И тъй като синът не можа да измисли що-годе сносна лъжа, след речите за антируските настроения в правителството върху главата ми се изсипваха не по-малко дълги и емоционални монолози за това каква кучка и проститутка била жена ми Вика, колко лоша домакиня била, изобщо не се грижела за мен и ей тонинко не ме обичала.

На четвъртия ден, както обикновено, звъннах на Вика. Тя каза, че ме е търсила Каменская, оставила си телефона и много молела да й се обадя. Дисциплинирано й позвъних.

— Трябва да се срещнем още веднъж — каза тя.

— Добре, ще дойда — отговорих послушно.

Този път тя ме посрещна студено, гледаше ме с нескрита враждебност и изобщо беше някак различна. Попитах я дали са намерили убийците на Вита и Оксана.

— Не, още не сме ги открили. И вие, Александър Юриевич, също имате вина за това.

— Не ви разбрах — смотолевих озадачено.

— Не ми казахте всички имена на хората, от които Андреев е вземал пари за предаванията.

— Откъде го измислихте? Казах ви всичките.

— Може да сте забравили някого?

— Не може! — отвърнах рязко. — Прекрасно помня всички. И ви ги казах.

— Разбирате ли какво се получава — замислено рече Каменская, — издирихме човека, който е поръчал статията за вашето предаване. Абсолютно неутрален е, не е замесен в нищо лошо. Ясно е, че е изпълнявал само ролята на посредник. И ние нямаме в какво да го обвиним. Но той не контактува с никого от хората, които вие ми изредихте. Сред неговите познати има само един, който е бил гост във вашето предаване, но той липсва в списъка ви. Какво излиза тогава, Александър Юриевич? Излиза, че сте забравили един човек. А това не е хубаво.

Започнах да се ядосвам. Какво го усуква, не съм забравил никого! Освен един, когото умишлено не й назовах. Човекът, благодарение на когото се запознах с Лутов. Просто не желаех милиционерите да го тормозят, не исках да си има неприятности заради мен. Той не можеше да има никакво отношение към убийството — бях абсолютно убеден в това. А всички останали ги знам наизуст, насън да ме бутнеш, ще ги кажа. Защо се е заяла с мен тази невзрачна женица? В този момент вече бях забравил, че благодарение на тази невзрачна женица бях научил, че нищо не заплашва живота ми, че не е имало никакъв наемен убиец. Но сега тя будеше у мен само раздразнение.

— Още веднъж ви повтарям: изредих ви всички имена и не съм забравил никого! — казах ядосано. — Ако не можете да намерите престъпниците, това си е ваш проблем, недейте да ми го прехвърляте.

— Охо, как ми говорите вече! — тихо продума тя, като ме гледаше с нескрито любопитство. — Добре, щом не искате да си спомняте платените си гости, с вас ще гледаме кино.