Върховното кралство [Рицарят]

Лорн намери Дорсиан, който вече организираше защитата.

— Колко хора ни остават? — попита той.

— Трийсетина души.

— Избери петнайсетте най-смели. Те ще останат да бранят кулата заедно с мен. Искам ти да се изтеглиш с другите в главната кула на Твърдината и да прибереш на сигурно място най-тежко ранените, тези, които повече не могат да се бият: може би ще бъдат пощадени. Аз се качвам на бойниците да видя как напредват иргаардците.

Дорсиан задържа Лорн за ръката.

— Чакай.

— Какво?

Дорсиан отведе Лорн малко настрана в голямата зала, където неколцина мъже — мрачни и съсредоточени — се приготвяха за бой, докато превързваха раните си и очакваха заповеди.

— Дали съпротивата все още има някакво значение? — попита Дорсиан тихо.

— Искаш да се предадеш ли?

— Още колко време ще издържим? Няколко часа? Ако поне можехме да се изтеглим и да взривим моста…

— Няма повече барут — каза Лорн. — А и ние сами ще се хванем в капана. Лаедрас лесно ще завладее Саарсгард и дори няма да му се наложи да разруши Свещеното убежище. Достатъчно ще е да ни остави да пукнем от глад.

— Зная — каза Дорсиан. — Трябва да се бием. Само да имаше смисъл.

— Все още има.

— Наистина ли? Къде е Алан?

Лорн знаеше, че отговорът вече беше известен на Дорсиан.

— Наредих му да избяга — призна той все пак.

— Така трябваше. Но това означава, че играта е загубена, нали?

Лорн не отговори.

— Не говоря за себе си — добави Дорсиан. — Говоря за тях. Тези мъже показаха голяма смелост. Последваха те, знаейки, че тази битка не може да бъде спечелена. Заслужават да не умрат напразно. Да не бъдат жертвани. И каква е разликата дали Саарсгард ще падне сега, или след час? Всички ще знаят какво си извършил в името на Върховния крал, Лорн. Това не е ли достатъчно?

— Защо си мислиш, че правя това заради славата?

— Тогава за какво? За кого? За тях?

Лорн се обърна към залата.

— Войници! — извика той. — Войници!

Мъжете замълчаха. Някои се изправиха. Всички чакаха.

— Това, което направихме тук, ще бъде записано в Хрониките — каза Лорн гръмко. — Ще бъде записано, че сме се били, че сме страдали и сме се съпротивлявали заради един идеал — идеала за Върховното кралство. И за една кауза — каузата на Върховния крал, чието знаме се вее над тази крепост. Сега ни се налага да направим избор — направи пауза. — Можем да се предадем и поколенията ще си спомнят, че сме се били храбро. Или можем да продължим да се бием и тогава ще си спомнят, че сме победили — ново мълчание. — Свободни сте да идете да молите за пощада принца-дракон — изведнъж повиши глас. — Но ви казвам, че аз няма да отстъпя! Няма да се откажа! Никога няма да предам меча си! — извади сканда си. — Е, питам ви, войници. Ще бъдете ли с мен? Ще бъдете ли до мен, когато Иргаард нападне? Ще бъдете ли до мен, когато се пролее моята кръв? Ще се биете ли, за да може слънцето да изгрее още веднъж, та макар и само още веднъж над Саарсгард и над цветовете на Върховния крал? — размаха меча си, изцапан с кръв. — За Върховния крал! — извика той.