Върховното кралство [Рицарят]

— Но така или иначе ще се оттеглим в Твърдината. С тази разлика, че ще сме прекалено малко, за да я защитаваме.

— Всеки спечелен час е победа, Алан.

— Бях тук, когато произнесе тази реч, благодаря.

Лорн препаса колана си, който неговите хора бяха свалили, преди да го сложат да легне на тясното легло.

— Заблуждавал си се, ако си се надявал на победа — каза той.

Раздразнен, Алан се обърна към Енцио.

— А ти? В крайна сметка ти какво ще кажеш?

Сармският благородник не отговори веднага. Имаше мнение, но разговорът между Алан и Лорн беше твърде оживен, а той искаше да го успокои.

— Аз казвам, че всяка обсада има само един генерал и че Лорн е нашият.

Алан въздъхна.

Успокоен, той се обърна към Лорн:

— Ти наистина ли държиш да отбраняваме всеки камък в тази крепост?

— Да.

— Каквото и да струва това?

Тъй като Лорн не отговаряше, принцът се примири.

— Добре, така да бъде.

— Освен това нашите стени са твърде високи за техните стълби и достатъчно здрави, за да устоят дълго на оръдията им. Без своите гущери Лаедрас вече не може да ги превземе с щурм. Битките ще се съсредоточат върху голямата порта. А трийсет мъже са достатъчни, за да я защитават. Ние имаме четирийсет. Това прави десет в повече.

Алан се усмихна при тази толкова голяма увереност и почти убеден, се обърна към Енцио за свидетел:

— На това какво ще отговориш?

Лорн се приближи до принца, сложи ръце на раменете му и впи поглед в неговия.

— Знамето на твоя баща се вее над главите ни, Алан. Може да се види само тук и над Цитаделата. Всеки спечелен час…

— … е победа, да.

Вратата се отвори и на прага се появи Дорсиан, който попита:

— Как се чувства нашият героичен подпалвач?

— Както го виждаш — отвърна Лорн.

— Чудесно. Тогава трябва да дойдеш с мен.