Не казвай сбогом [bg]

Важното е, че Ейми е в безопасност. Упражнявах репликата отново и отново. Трябваше да изглеждам като загрижен и изпълнен с облекчение съпруг, докато не разбера как ще се развият нещата. Докато не се уверя, че полицията не е разобличила всичките й противни и преплетени като паяжина лъжи. Докато не я арестуват — дотам бях готов да стигна, докато не я арестуват, и после щях да усетя как мозъкът ми едновременно се раздува и свива — собствените ми вариации в стил Хичкок — и щях да си кажа: съпругата ми е убила човек.

— Пронизала го е — каза младият полицай, прикрепен като семейна свръзка. (Надявах се повече с никого и по никакъв повод да не се свързвам.) Беше същото хлапе, което се оплакваше у Го от коня си, от скъсания си лабрум и от алергията си към фъстъци. — Пронизала го точно през югуларната вена. При такава рана кръвта ти изтича за около шейсет секунди.

Шейсет секунди са достатъчно време, за да разбереш, че умираш. Представях си Деси как посяга към Ейми, как стисва с ръка шията си, как усеща собствената си кръв да струи между пръстите с всеки удар на сърцето, как се плаши все повече и повече, а пулсирането се ускорява… и после се забавя и той осъзнава, че забавянето е още по-лошо. И през цялото време Ейми стои достатъчно далече, наблюдава го с осъдителния си и презрителен поглед на ученичка по биология пред окървавен зародиш на прасе. Все още с ножа в ръка.

— Накълцала го с огромен касапски нож — нареждаше хлапето. — Онзи тип си седял до нея в леглото, режел й парченца месо и я хранел. — Това май го отвращаваше повече от намушкването. — Един ден ножът паднал от чинията и той изобщо не забелязал…

— Как ще използва ножа, ако вече е била вързана? — попитах.

Хлапето ме погледна, все едно съм се пошегувал мръснишки с майка му.

— Не знам, господин Дън, сигурен съм, че в момента уточняват подробностите. Важното е, че жена ви е в безопасност.

Ура. Хлапето ми открадна репликата.

Забелязах Ранд и Мерибет през отворената врата на стаята, където бяхме дали първата си пресконференция преди шест седмици. Бяха се облегнали един на друг, както винаги, Ранд целуваше темето на Мерибет, а тя се гушеше в него. Обзе ме толкова силно възмущение, че едва не ги замерих с нещо. Вие двамата обожаващи се задници сте създали онова чудовище в другия край на коридора и сте го пуснали на воля в света: радвайте се, съвършеното чудовище! А някой да ги наказва за стореното? Не, никой не поставя под съмнение техните личности, те не са изпитали нищо друго освен прилив на обич и на подкрепа, сега и Ейми ще им бъде върната и всички ще я обичат още повече.

Преди жена ми беше ненаситен социопат. А какво щеше да стане сега?