Теория на хаоса
- Автор: Рабб Джонатан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Стоянов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Теория на хаоса». Краткое содержание книги:
Смъртоносният документ е същината на ТЕОРИЯ НА ХАОСА — смразяващ автентичен трилър, който ви държи в напрежение до последната страница. В него се описва глобална интрига и политическа конспирация, която следва отчаяното търсене на митичния ръкопис, който би предизвикал наистина ужасяващи последици за нашия модерен свят.
Той преглътна с усилие — нещо сякаш прогори гърлото му и примига няколко пъти. Болката бавно отваряше очите му за образите около него. Обонянието и осезанието му някак бяха странно изострени и му донесоха информация за заобикалящата го действителност: мирисът на свежо изпрано бельо, гладките, чак скърцащи от гладенето чаршафи, с които беше завит, всичко това му помагаше да излезе от ступора. Главата му обаче не искаше да помръдне. Усещаше я като завинтена към възглавницата, натежала толкова много, че му бяха необходими всичките сили, за да я размърда лекичко към светлината. Пред погледа му започнаха да се оформят различни обекти — цветя покрай стената в дъното, а след малко и очертанията на някакво бюро под тях с малък дървен стол отстрани. Той се насили да се съсредоточи върху обектите и да си представи желязната студенина на бронзовите ръкохватки в опит да дойде на себе си.
Източникът на светлината се оказа един прозорец, чиито завеси леко трептяха под лекия полъх на вятъра. Останалата част от стаята беше празна, ако се изключеше малкото овално килимче отстрани до леглото. Всичко беше спретнато и подредено.
Няколко минути остана неподвижен. Обзе го чувство на покой, в паметта му започна да се промъква ред, но скоро отново го връхлетяха далеч по-обезпокоителни образи, приглушена размяна на реплики започна да долита като през мъгла. Глас, неговият глас, но не съвсем негов, сякаш като в сън и едновременно с това реален. Фигури се изправяха над него, ослепителна светлина заливаше очите му, дебели пръсти опипваха лицето му, пробождаща болка препускаше през тялото му, а после отново идваха гаденето и мракът. Той се опитваше да се задържи, да поддържа контакт, но колкото повече се бореше, толкова повече изпадаше в мрака.
Ароматът на кафе за момент го разсея от мъчителните му размишления и първата му мисъл беше да седне в леглото. В същия миг обаче раздираща болка в рамото го накара да размисли и той рухна обратно в леглото. С огромно усилие провря ръка зад главата си и заопипва врата си. Отокът беше осезаем, а кожата — чувствителна при допир. По-тревожна обаче беше гледката на превързаната му ръка, на която с малка лепенка беше закрепена квадратна марля. Той пусна врата си и протегна ръка. Областта около превръзката беше ужасяващо безцветна, а ситна мрежа от венички прорязваше синьочерната плът. Той протегна другата ръка и внимателно погали края на раната. Кожата и тук беше особено чувствителна при допир.
Той рязко отлепи марлята и се загледа в малкия отвор на ръката си, в червената точка, където бе влизала иглата. Иглата? Този дребен детайл върна обратно изчезналите до преди минута спомени: стаята, леглото, гласът, неговият глас, но не неговият глас, и ослепителната светлина…
Те го бяха упоили. Те бяха бръкнали в мозъка му и му бяха отнели волята за съпротива.
Но защо? Какво щяха да спечелят с това? Той се мъчеше да открие отговора. Те имаха диска; имаха документа, който той бе съставил. И разписанието. Не можеше да има и съмнение, че го бяха намерили. Това са търсили през цялото време. Но какво друго още искаха?
Звукът от стъпки отвън прекъсна размишленията му. Ксандър пъхна ръце под одеялото и зачака. След няколко секунди вратата се открехна, кичур коса се промуши през отвора, а след това и две кафяви очи. След като се убедиха, че се е пробудил, вратата се затвори. Ксандър очакваше да чуе изщракването на ключ, спускането на резе, но нищо такова не последва; само заглъхващият шум от отдалечаващи се стъпки. Погледна към прозореца нямаше решетки, нито ключалка. За пръв път от идването си в съзнание видя дрехите си върху стола прилежно сгънати и обувките си подредени под бюрото. Всичко беше готово за обличане и обуване. Каквото и да им е казал, на тях им беше пределно ясно, че не е необходимо да го затварят.
Той се изправи на лакът, вече изгарящ от нетърпение, и спусна крака на дървения под. Рамото му вече не беше така обезсилено както преди малко. Коприненото долнище на пижамата се размяташе по краката му, докато се придвижваше към прозореца. Лекият полъх на вятъра разхлади приятно гърдите му. Светлината отвън го накара да засенчи с длан очи. Но дори и така, животворната слънчева топлина погали ласкаво тялото му. И почувства облекчение. Стоя изправен няколко минути, докато очите му привикнат със светлината. Кожата му бе настръхнала, но освежена от допира с прохладния въздух. Вратата се отвори и той се обърна.