Аз, детективът
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът». Краткое содержание книги:
И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.
Бет беше изключила фенерчето веднага щом вратата се отвори и ние стояхме от двете й страни с опрени до тухлената стена гърбове и с извадени пистолети.
— Полиция! — извиках аз. — Излезте навън с вдигнати ръце!
Никакъв отговор.
Метнах брадвичката през вратата и тя се приземи с метално дрънчене. Но никой не стреля по нея.
— Ти влез първа — казах на Бет. — Веднъж вече ме гърмяха тази година.
— Благодаря. — Тя приклекна и рече: — Влизам. — Мушна се вътре и аз я последвах. Дръпнах се вляво и двамата останахме неподвижни, приклекнали с насочени пистолети.
Не виждах нищо, но усетих, че помещението е по-хладно и може би по-сухо от останалата част от мазето.
— Полиция! — извиках аз. — Горе ръцете!
Изчакахме още половин минута, после Бет включи фенерчето. Лъчът обиколи стаята и освети редица стойки за вино. По средата имаше маса с два големи и няколко по-малки свещника. На масата имаше и кибрит и аз запалих десетина свещи, които хвърлиха премигваща светлина из избата. По бутилките затанцуваха отражения.
Както можеше да се очаква във винарска изба, целите стени бяха заети от стойки за вино. Тук-там бяха струпани дървени щайги и кашони с бутилки, отворени и запечатани. Имаше и шест бъчви. По стените се виждаха охладителни тръби в плексигласово покритие. Таванът като че ли бе от кедрови греди, а грубият каменен под беше настлан с гладки плочи, споени с бетон.
— Аз си държа двете бутилки вино в един от шкафовете в кухнята — отбелязах на Бет.
Тя взе фенерчето от ръката ми, разгледа няколко от покритите с прах бутилки на една от стойките и каза:
— Това са качествени френски вина.
— Навярно държи собствената си продукция в гаража — отвърнах аз.
Тя освети основата на стената, където бяха струпани няколко десетки кашона.
— Ето я неговата продукция — посочи ми Бет. — И на бъчвите има негови етикети.
— Ясно.
Известно време разглеждахме избата и открихме шкаф с чаши, тирбушони, салфетки и прочее. Тук-там бяха окачени термометри и всички показваха около петнайсет градуса.
Какво се опитва да ни каже Ева? попитах накрая.
Бет сви рамене.
— Би трябвало да прегледаме тези щайги и капшни.
— Да, би трябвало.
Така че започнахме да местим дървените щайги и кашоните. Разпечатахме няколко, но вътре имаше само вино.
— Какво търсим? — попита Бет.
— Не зная. Но не вино.
В един от ъглите, където се срещаха двете каменни основи, имаше купчина кашони от винарните „Тобен“, всички с етикети „Есенно злато“. Отидох при тях и започнах да ги хвърлям към пътеката между две редици стойки. Помещението се изпълни със звук от строшено стъкло и миризма на вино.
— Не разваляй хубавото вино — каза Бет. — Успокой се.
Подавай ми кашоните.
Не й обърнах внимание. Дръпни се от пътя ми.
Хвърлих и последния ред кашони и в ъгъла се показа нещо, което не беше вино. Всъщност това бе алуминиев сандък за лед. Разгледах го на светлината на свещите.
Бет застана до мен и го освети с фенерчето.
— За това ли говореше? — попита ме тя. — Алуминиевият сандък от яхтата на семейство Гордън?
— Определено прилича. Но такива сандъци се срещат много често и ако по него не открием отпечатъците им — които, сигурен съм, няма да открием — никога няма да разберем със сигурност. — И все пак предполагам, че е това сандъкът, който всички смятаха за пълен с лед и антракс. И все още може да е. Знаеш ли, не вярвам съвсем в тази работа с пиратското съкровище.
— Е, надявам се, че хората от дактилоскопската лаборатория ще успеят да снемат някои отпечатъци от този добре почистен алуминий — отвърнах, обърнах се към вратата и понечих да изляза.
— Почакай. Няма ли да… Искам да кажа…
— Да го отворя ли? Да не си полудяла? И да унищожа уликите? Ние даже не би трябвало да сме тук. Нямаме заповед за…
— Престани!
— С какво да престана?
— Отвори проклетия сандък… не, аз ще го отворя. Дръж това. — Тя ми подаде фенерчето и клекна пред сандъка, който лежеше между два кашона. — Дай ми носна кърпичка или нещо друго.
Подадох й носната си кърпичка и с нея в ръка Бет отвори резето, после повдигна капака.
Държах лъча на фенерчето насочен към сандъка. Предполагам, че очаквахме да видим злато и скъпоценности, но още преди капакът да се отвори докрай, онова, което видяхме да ни зяпа отвътре, беше човешки череп. Бет сепнато възкликна, отскочи и капакът се захлопна.