Мъртви души
- Автор: Гоголь Николай Васильевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мъртви души». Краткое содержание книги:
Авторът определя творбата си като „епична поема в проза“. Руският писател Пушкин дава на Гогол идея за сюжета на романа. Гогол е имал намерението да напише трилогия, пресъздаваща в реално време ситуацията в Русия. От този замисъл е реализирана само първата част — „Мъртви души“. Авторът работи над творбата от 1835 до 1841 г., като тя излиза от печат през 1842 г. „Мъртви души“ е определян като роман-поема. Роман е, защото притежава мащабност и всеобхватност на описаните явления. Поема — наситена е с лирически отстъпления, имащи поетична тоналност и патетичност.
— Да, ваше превъзходителство, както и да е, пили без изтрезняване — каза Чичиков, продължавайки да се смее.
Улинка се отпусна в креслото, затули с ръка прекрасните си очи, сякаш се ядосваше, че няма с кого да сподели негодуванието си, и каза: „Не зная, мене ми е само неприятно.“
Наистина извънредно странни бяха по своята противоположност ония чувства, които кипяха в сърцата на тримата разговарящи хора. На единия беше смешна тромавата недосетливост на немеца. На другия му беше смешно, че мошениците се бяха измъкнали по смешен начин. На третия бе тъжно, че една несправедлива постъпка бе извършена безнаказано. Нямаше само четвърти, който да се замисли тъкмо над тия думи, които бяха предизвикали смях у единия и тъга у другия. Какво значи обаче, че и в падението си загиващият мръсен човек иска да бъде обикнат? Животински инстинкт ли е това? Или слабият вик на душата, заглушен от тежкия гнет на подлите страсти, вик, който все пак се промъква през вдървяващата се кора на мерзостта и ридае още: „Брате, спаси ме!“ Нямаше четвъртия, на когото да бъде най-тежко за загиващата душа на неговия брат.
— Не зная — каза Улинка, като махна ръце от лицето си, — мене ми е само неприятно.
ГЛАВА III
Към стр. 214 — 215. Вместо: Виж го ти! ~ Без да се гневиш.
„Дявол да го вземе! — помисли Чичиков, като го погледна с широко отворени очи. — Каква граблива лапа!“
— Че аз и сгради за това не строя; аз нямам здания с колони и фронтони! Не изписвам майстори от чужбина. Но за нищо на света няма да откъсна селяните от земеделската работа; на моите фабрики работят само в гладни години, все пришълци, за парче хляб. Много такива фабрики могат да се устроят. Разгледай само по-внимателно стопанството си и ще видиш — всеки парцел ще влезе в работа, всевъзможните непотребни неща ще дадат доход, така че после само отхвърляш и казваш: не ми трябва!
— Това е поразително — каза Чичиков, като се изпълни със съчувствие, — поразително! Поразително! А най-поразително е, че всички неприятни неща дават доход.
— Хм? Не само това!… — Скудронжогло не завърши думите си: жлъчката му се обади и му се поиска да укори съседните помешчици. — Ето на, един умник — какво, мислите, е отворил в имението си? Благотворителни
заведения, каменна сграда в село. Христолюбиво дело!… Щом искаш да помагаш, помагай всекиму да изпълни тоя дълг, но не го откъсвай от християнския дълг. Помогни на сина да приюти у дома си своя болен баща, а не му давай възможност да се отърве от него. По-добре дай му възможност да подслони у дома си ближния и брат си, дай му пари за това, помогни му с всички сили, а не го откъсвай: той ще остане съвсем назад от всякакви християнски задължения. Просто Дон Кихот във всички области!… В благотворителното заведение се харчат по двесте рубли годишно на човек!… Че аз с тия пари се наемам да издържам в селото си десет души! — Скудронжогло се ядоса и плю.
Чичиков не се интересуваше от благотворителното заведение: той искаше да заговори за това как всички непотребни неща дават доход. Но Скудронжогло вече се беше ядосал, жлъчката му кипна и думите му потекоха.
— А ето друг Дон Кихот на просветата: отваря училища! Има ли например нещо по-полезно за човека от знанието да чете и да пише? А той какво направи? При мене идват селяни от неговото село. „Какво е това — казват. — Бащице, какво е това? Синовете ни съвсем престанаха да ни слушат, не искат да ни помагат в работата, всички искат да стават писари, а пък то — само един писар трябва.“ Ето какво излезе!
Чичиков не се интересуваше и за училищата, но Платонов поде тоя въпрос: „Но това, че сега не трябват писари, не бива да ни спира: по-късно ще потрябват. Трябва да работим за потомството.“
— Ти поне, братко, бъди умен! За какво ви е това потомство! Всички се мислят за някакви си Петър Велики. Ти гледай наблизо пред себе си, а не мисли за потомството, помъчи се да направиш селянина заможен и богат, та той да има време да се учи по своя воля, а не с пръчка в ръка да му казваш: „Учи се!“ Дявол ги знае от кой край започват!… Но, слушайте: ето, бъдете ни вие съдия… — Сега Скудронжогло се приближи до Чичиков и за да го накара да вникне в работата по-добре, взе го на абордаж, с други думи — мушна пръста си в петелката на фрака му. — Е, какво може да бъде по-ясно от това? Ти имаш селяни, за да ги покровителствуваш в техния селски бит. Но в какво се състои битът? Какви са занятията на селянина? — Земеделието ли? Тогава гледай той да бъде добър земеделец. Ясно ли е? Ала не, намериха се умници, които казват: „Трябва да го измъкнем от това състояние. Той води прекалено груб, прост живот: трябва да го запознаем с лукса.“ Не стига, че благодарение на тоя лукс сами са станали парцали, а не хора, и са хванали дявол знае какви болести, и вече няма нито едно осемнадесетгодишно хлапе, което да не е опитало всичко: и зъби няма, и косата му окапала — ами сега искат да заразят и тия. Но, слава богу, у нас е останало поне едно здраво съсловие, което не се е запознало с тия приумици. Ние просто трябва да благодарим на бога за това. Да, за мене земеделците са най-почтени от всички. Дай боже всички да бъдат земеделци.