Огненият патрул
- Автор: Кош Алекс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Огненият патрул». Краткое содержание книги:
И ето Зак, Алиса, Чез, Наив, Невил и техният наставник Кейтен заминават за Крайдол — затънтено градче в Пограничните райони. Единственият плюс — това е родният град на братята Викерс, което ще помогне на патрула да свикне с новото място.
Всичко започва с това, че Огненият патрул е настанен в небезизвестната Прокълната къща, където откриват мистериозен фонтан, а нататък събитията се развиват с главоломна бързина…
— Изобщо не се съмнявам — ухили се Чез. — Той ще ни помага директно от къщата, без да я напуска. Така може ли?
— Така може — без колебание отговори друидката. — Но трябва да ми обещаете, че той няма да излиза оттук.
— Можеш и сама да останеш да се увериш — предложих аз.
Ясно видях как Мелисия едва не се съгласи, но накрая промени мнението си…
— Не, имам си достатъчно друга работа.
— Значи си съгласна? — уточни Чез и без да чака отговор, извика на Невил: — Излизай, намерихме решение!
Зад вратата се чу колебливия глас на Викерс-старши:
— Наистина ли?!
— Наистина, наистина — увери го Чез. — Хайде излизай.
Вратата бързо се отвори, изскърцвайки облекчено. Невил вече беше успял да се преоблече и излезе в жълта ученическа ливрея, носейки пред себе си опакованите друидски дрехи. При това ги държеше така, сякаш щеше да ги използва за щит.
— Откъде тези дрехи? — попитах аз.
— Зашеметил пазача и му взел дрехите — охотно поясни Мелисия.
Аха, получил си го е онзи високомерен друид! Пада му се.
— Какво да правя, като ми взехте дрехите? — предизвикателно попита Невил. — Няма гол да тичам из града.
Мелисия направи крачка към Невил и, не можех да повярвам, той се отдръпна от нея!
— И нямаше нужда да бягаш!
Невил сведе виновно поглед и без да поглежда, протегна пакета дрехи към друидката.
— Ти това… ще ме извиниш ли пред него?
— Сам ще се извиниш — промърмори тя. — Виж, твоите приятели ми обещаха, че няма да излизаш оттук. Не се опитвай да участваш в прочистването!
— Какво ти прочистване — въздъхна Викерс старши. — Наистина е по-добре да гледам отдалече, а най-добре е да си стоя в къщи.
Погледът на Мелисия незабавно омекна.
— Не се притеснявай, това е само временно — увери тя Невил.
— Надявам се — въздъхна той.
Колко бързо си променят настроението. Ту се ругаят, ту се съжаляват един друг. Определено нещо се случва между тях.
— Успокой се — посъветва го Чез. — Такова чудо взех от техномаговете, че няма начин да не ти хареса. Задачата ти ще е да координираш всички наши действия.
— Чудесно — облекчено каза Мелисия. — Тогава ще тръгвам, днес имам много работа…
— А, Мелисия — спомних си аз. — Донесохме още един плъх. Трябва ли ти?
— Защо ми е? — изненада се друидката. — Имам си достатъчно от тях след нощното нападение. Запазете си го за спомен.
Наив скочи на нощното шкафче и се усмихна широко.
— Какви сте ми забавни.
Слязохме на първия етаж. През цялото време Невил се стараеше да стои по-далеч от Мелисия. Друидката подозрително бързо се сбогува с нас и напусна къщата.
— Най-накрая ме остави — облекчено въздъхна Невил. — Дори не можете да си представите колко ми досажда тази друидка. Мисля, че пробуждам майчинските й инстинкти…
Чез плесна Невил по рамото и му намигна.
— Инстинкти? Това е яко!
— За първи път от двадесет години насам отново се чувствах като дете — оплака ни се Викерс-старши.
— Хайде де. Ако си нямах приятелка, не бих се отказал от грижите на такава майка…
Рижият ми приятел не можа да довърши, защото получи шамар зад врата от Алиса.
— Мери си приказките.
— Слушам — кратко каза Чез и изчаквайки Алиса да се отдалечи на няколко крачки, тихо добави: — мамче…
Наив отново се засмя и си спечели недоволен поглед от Чез.
— Трябва да бъдем сериозни — важно каза той и се обърна към Невил: — Ела, ще ти покажа какво трябва да правиш.
Докато Чез му обясняваше действието на картата, а също и очилата „пелена“, ние с Алиса и Наив се върнахме на двора при скучаещите стражи и нисши вампири.
— Е — казах аз, възползвайки се от заклинанието Гръмовен глас. — Напред!
Първото нещо, което направихме ние с Алиса и осемте вампири, които сега се кипреха с медальоните на Огнения патрул на гърдите си, беше да отидем до мястото, където засякохме изгубения ми медальон. Когато за последен път погледнахме картата, той беше спрял да се движи — може би „въздушните“ са се скрили в някое мазе, ако, разбира се, медальонът е изобщо в тях. Вампирите ни водеха през „златния“ квартал, уверявайки ни, че много добре знаят нужния ни адрес. И те наистина ни доведоха до правилната къща, само че тя се оказа много добре охранявана.
Пазачът категорично отказа да ни пусне и дори всички наши истории за мъртвите Майстори-убийци не промениха мнението му. Ако бях сигурен, че медальонът наистина е в избягалите „въздушни“, пазачът нямаше да ме спре… Но ако случайно сме сгрешили къщата или медальонът го е намерил най-обикновен човек, който просто живее в тази къща?