Магическият кръг

Едва когато двамата с Волфганг след два часа шофиране стигнахме летището в предградията на Виена, паркирахме, предадохме багажа си, минахме през митница и се качихме на борда на самолета, който щеше да ни отведе в Ленинград, имах реален шанс да се опитам да организирам бележките, които мислено си водех относно информацията, събрала се досега за загадките на Пандора.

Чувствах се като играч в хилядолетен лов на хищник, който се мъчи да открива следи през континентите и през еоните. Онова, което бе започнало като главозамайваща камара от разпокъсани факти, сега вече приличаше на далеч по-ясна пътека, свързваща географски точки на картата с животни тотеми, названия на животни от съзвездията на нощното небе. Съзвездия с имена на богове, тъкмо тези имена осигуряваха и един от ключовете към загадката. Погледнах през прозореца на самолета към Ленинград, град с вътрешни канали, който в момента бе под крилата, и ми се стори напълно подходящо да сме в тази земя, над която в момента се спускахме, чийто символ, талисман и тотемно животно бе руската мечка.

За първи път наистина си дадох сметка в колко много градове бях пребивавала, макар и временно, без да ги възприемам като постоянно местоживеене, дори не и като турист. Поради статута на Джързи и Лаф на световни музиканти изпълнители, дори в Русия в самия разгар на Студената война, те водеха живот — низ от редуващи се лимузини и шампанско.

Баща ми също, в редките случаи, когато се срещахме, предпочиташе да се затваря зад крепостните стени на хотели, за да има спокойствието и недосегаемостта на личния живот, които единствено парите можеха да купят — също като онази последна седмица в Сан Франциско. По този начин, макар да бях видяла и вкусила удобствата на не една лъскава фасада, издигната от историята или от загадките на скрити тайнства по цялата планета, бях пропуснала голяма част от мизерията и мръсотията, и неудобствата — нещо прекалено реално.