Нощна сянка
- Автор: Харкнесс Дебора
- Серия: Аз, вещицата #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546553867
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Нощна сянка». Краткое содержание книги:
Нощна сянка запраща Даяна и Матю в Лондон от времето на Елизабет I - свят на шпионаж и интриги, където се срещат с група стари приятели на Матю, известна като Нощната школа. Целта им е да открият вещица, която да обучи Даяна, и да открият следи от Ашмол 782. Но когато миналото започва да стяга примката си около тях, двамата поемат на съвсем различно пътешествие, което ги отвежда в сърцето на вампирската история и на тайни, пазени цели петнайсет столетия.
В Нощна сянка Харкнес отново тъче пищен и великолепен гоблен от алхимия, магия и история. Любовта се задълбочава, докато авторката ни води през примката на времето в разказа си за кръв, страст и завързани на възел нишки от миналото, за да ни представи един от най-жадно очакваните романи на годината
Погледнах през рова към двуетажната арка. Първият ѝ етаж бе отворен, а на втория имаше прозорци. През тях надничаха любопитни лица с надеждата да зърнат пристигащите и да имат тема за клюкарстване. Матю бързо застана между баржата и любопитните царедворци и ме скри от погледите им.
Слуги в ливреи, всеки от които носеше сабя или копие, ни поведоха покрай простата караулка за охраната към главния корпус на замъка. Лабиринтът от стаи на първия етаж вреше и кипеше като съвременна офис сграда, слуги и придворни се суетяха и изпълняваха заповеди. Матю зави надясно; придружителите ни любезно му препречиха пътя.
— Няма да се види с теб насаме, преди да те хвърли на тълпата — промърмори Галоуглас под нос. Матю изруга.
Последвахме послушно ескорта си към голямо стълбище. По него имаше много хора и смесицата от човешки, флорални и билкови аромати беше замайваща. Всички се бяха напарфюмирали, за да прикрият неприятните миризми, но аз се почудих дали резултатът не беше по-неприятен. Когато тълпата забеляза Матю, се понесе шепот и морето от хора се раздели. Той бе по-висок от повечето и излъчваше същата строгост като повечето мъже аристократи, с които се бях срещала. Разликата беше, че Матю наистина можеше да убива и в известен смисъл топлокръвните го признаваха.
След като преминахме през множество преддверия, всяко от които пълно до пръсване с нагиздени и парфюмирани царедворци от двата пола и на всякаква възраст, най-накрая стигнахме пред затворена врата. И там зачакахме. Шепотът наоколо се увеличи до мърморене. Някой подхвърли шега и хората около него захихикаха. Матю стисна зъби.
— Защо чакаме? — попитах достатъчно тихо, за да ме чуят само съпругът ми и Галоуглас.
— За забавление на кралицата, която иска да покаже, че не съм нищо повече от слуга.
Когато най-накрая ни пуснаха в обсега на височайшето присъствие, се изненадах, че и тази зала е пълна с хора. «Насаме» беше относително понятие в двора на Елизабет. Потърсих с поглед кралицата, но не я видях никъде. Уплаших се, че пак ще трябва да чакаме, и сърцето ми се сви.
— Защо с всяка година, с която аз остарявам, Матю Ройдън като че ли се подмладява с две — разнесе се изненадващо добродушен глас откъм камината. Разкошно облечените, силно напарфюмирани и обилно изрисувани същества в залата леко се извърнаха, за да ни огледат, и тогава пред нас се показа Елизабет, пчелата майка, седнала в средата на кошера. Сърцето ми прескочи. Легендата бе оживяла.
— Не виждам никаква промяна у вас, Ваше Величество — каза Матю и се поклони леко от кръста. — Semper eadem[73], както гласи поговорката. — Същите думи бяха изписани на знамето под кралския герб, украсяващ пространството над камината. Все едно и също.
— Дори ковчежникът ми може да се поклони по-ниско, сър, а той страда от ревматизъм. — Черните ѝ очи блестяха от маската от пудра и руж. Устните под гърбавия ѝ нос бяха стиснати решително. — А и днес предпочитам друг девиз: Video et taceo.
Гледам и мълча. Бяхме загазили.
Матю като че ли не забеляза и се изопна все едно беше принцът в тази зала, а не кралски шпионин. С изправени рамене и високо вдигната глава беше най-високият от всички. Имаше само двама, които леко се доближаваха до ръста му: Хенри Пърси, който стоеше до стената и изглеждаше нещастен, и дългокрак мъж горе-долу на възрастта на графа, с буйна къдрава коса и нагло изражение, който бе застанал до кралицата.
— Внимателно — промърмори Бъргли, когато мина покрай Матю, и заглуши предупреждението си с потропване на бастуна. — Викали сте ме, Ваше Величество.
— Духът и Сянката на едно място. Кажете, Рали, това не нарушава ли някой тъмен принцип на философията? — попита провлачено компаньонът на кралицата. Приятелите му посочиха към лорд Бъргли и Матю и се засмяха.
— Ако бяхте учили в Оксфорд, а не в Кембридж, Есекс, щяхте да знаете отговора и да си спестите позора да питате. — Рали премести небрежно тежестта си на другия крак и приближи ръка към дръжката на сабята си.
— Стига, Робин — сгълча го меко кралицата и го потупа снизходително по лакътя. — Знаеш, че не обичам други да използват прякорите, които аз измислям. Лорд Бъргли и господин Ройдън ще ти простят този път.
— Доколкото разбирам, дамата ви е съпруга. — Графът на Есекс обърна кафявите си очи към мен. — Не знаехме, че сте се оженили.
— И кои сте тези «вие»? — тросна му се кралицата и този път го плесна. — Не е твоя работа, лорд Есекс.
— Поне Мат не се срамува да го виждат из града с нея. — Уолтър поглади брадичката си. — И вие наскоро се оженихте, милорд. Къде е съпругата ви в този прекрасен зимен ден? — Почна се, помислих си аз, докато Уолтър и Есекс се бореха за надмощие.